Дин Кунц - Отвъдни очи

Догади ми се и се отвратих от онова, което видях в тези очи и чрез този интимен физически контакт с тварта, но не смеех да прекъсна прегръдката ни, защото това би донесло смъртта ми. Така че се притиснах към чудовището дори още по-силно, прегърнах го по-плътно и се блъснахме заедно в перилата, а след това се олюляхме на няколко крачки от тях.

Той бе превърнал лявата си ръка в менгеме и съсредоточено мачкаше костите в дясната ми китка, опитвайки се да ги смели на трески и калциев прах — или поне да ме накара да пусна ножа. Болката беше ужасяваща, но продължавах да стискам оръжието и с повече от малка доза отвращение ухапах таласъма по лицето — впих зъби в бузата му, а после набарах ухото и го отгризах.

Той зина за въздух, но не изпищя, подсказвайки с това желание за уединение дори по-силно от моето и стоическа решителност, с която не бих се и надявал да се равнявам. Но въпреки че когато откъснах ухото му таласъмът сдържа писъка си, не беше толкова имунизиран срещу болката и страха, че да продължи боя, без дори да трепне. Обърка се, заклати се назад, удари се в един подпорен стълб, поднесе длан към кървящата си буза, след това и към слепоочието си в трескаво търсене на ухото, което вече не беше на мястото си. Все още държеше дясната ми ръка над главата ми, но хватката му не бе така силна, както преди, така че се извъртях и се освободих.

Може би това бе моментът да забия ножа в червата му, но от дългото стискане ръката ми се бе вцепенила и едва успявах да държа оръжието. Нападение в този момент би било глупаво, безчувствените ми пръсти можеха да изтърват острието в най-важния момент.

Задавен от вкуса на кръв, борейки се с напъна да повърна, отстъпих бързо далеч от противника си, прехвърлих ножа в лявата си ръка и трескаво размърдах дясната, отваряйки и затваряйки юмрук, с надеждата да влея малко кръв в пръстите си. По дланта ми пролазиха мравки и вече знаех, че ще се върне в нормално състояние след няколко минути.

Разбира се, таласъмът не ми даде доброволно минутите, от които се нуждаех. С ярост, толкова ярка, че би могла да освети нощта, той ми се нахвърли, принуждавайки ме да се гмурна между две от миниатюрните колички и да прескоча трета. Въртяхме се из павилиона известно време, отчасти разменили ролите си спрямо мига, в който бях направил първата си крачка през портата. Сега чудовището беше котаракът — едноух, но целеустремен, а аз бях мишката с една вцепенена лапичка. И макар да отстъпвах с бързина и сръчност, и с лукавство, породено от подновеното и остро чувство за смъртността ми, звярът стори онова, което котката винаги прави с мишката: в крайна сметка скъси разстоянието при все маневрите и стратегическите ми ходове.

Бавното преследване протичаше странно тихо, белязано само от тупкането на стъпките по кухия под, сухото като кост дращене на обувки по дърво, подрънкването на блъскащите колички, когато от време на време се опирахме за равновесие в тях, докато се плъзгахме над или около корпусите им, и тежкото ни дишане. Не се изричаха гневни слова, нито заплахи, нито молби за милост или здрав разум, нито пък се викаше за помощ. Нито единият от двамата не би доставил на другия удоволствието да простене от болка.

Постепенно кръвообращението в дясната ми ръка се възстанови и макар че измъчената ми китка бе подута и пулсираше, сметнах, че съм се възстановил достатъчно да приложа умение, което бях научил от човек на име Нервите Макфиърсън в друг, не толкова лъскав лунапарк, с който бях пропътувал няколко седмици в Мичиган по-рано това лято, след като бях избягал от Орегон. Нервите Макфиърсън, мъдрец и ментор, много ми липсваше и беше изумителен хвърляч на ножове.

Пожелах си Нервите да е с мен, приплъзнах ножа — който имаше тежка дръжка и като цяло бе балансиран за хвърляне — от лявата ръка в дясната. Не го бях метнал по таласъма, докато коленичеше до блъскащата количка, защото позицията му не позволяваше чиста траектория и смъртоносен удар. И не го бях хвърлил първия път, когато се отскубнах от противника си, понеже, честно казано, не си вярвах, че ще улуча с нужната точност.

Нервите ме беше научил на много за теорията и практиката на хвърлянето на ножове. И дори след като се бях сбогувал с него и бях напуснал трупата, с която пътувахме заедно известно време, продължих да изучавам оръжието, влагайки стотици допълнителни часове да усъвършенствам умението си. И все пак съвсем определено не бях достатъчно добър да хвърля нож по таласъм като първи избор. Имайки предвид предимствата на размера и силата на противника ми, ако само леко го ранях или изобщо не улучех, щях да остана практически безпомощен.