Дин Кунц - Отвъдни очи

Със съскане и удари на късата си, дебела опашка по дъските на пода звярът почти стигна перилата. Стрелна се ме с поглед, грейнал от убийствени намерения.

Двигателят на приближаващата кола зазвуча по-близо, но аз не се втурнах към охраната за помощ. Знаех, че таласъмът не е длъжен да остане в истинския си вид, докато го разгледат; вместо това щеше да се облече отново в маскировката си и аз щях да заведа охраната при нещо, което на пръв поглед ще изглежда като мъртъв или умиращ човек, моя жертва. Следователно, щом фаровете се появиха, но преди колата да изникне пред очите ни, аз скочих от перилата, отстъпих в павилиона, прескочих звяра, а той се надигна и се опита да ме сграбчи, но не успя.

Приземих се на двата си крака, плъзнах се на длани и колене, претърколих се, отново се изправих на четири крака и препълзях повечето разстояние през павилиона, преди да се обърна и да погледна назад. Двойното рубиново сияние на горещия поглед на таласъма бе втренчено в мен. Разкъсаното гърло, прекъснатият гръклян и прерязаните артерии го бяха отслабили и той бе способен само да пълзи по корем. Придвижваше се бавно като тропически гущер, страдащ от охлаждане на кръвта, но скъсяваше разстоянието помежду ни с очевидна агония и равна й целеустременост. Беше на двайсет фута от мен.

Зад таласъма, извън павилиона, фаровете на наближаващата кола ставаха все по-ярки; след това се появи самият форд седан, караше бавно, двигателят мъркаше, гумите издаваха странно мек звук по стружките и боклука. Фаровете осветиха централната алея, не самите блъскащи колички, но един от пазачите в колата въртеше прожектор, който сега прехвърли по страницата на павилиона.

Притиснах се по лице към пода.

Таласъмът беше на петнайсет фута от мен и припълзяваше по-наблизо.

Блъскащите колички бяха обкръжени с високи до кръста перила, толкова тежки и солидни, че пространствата между дебелите и разположени близо една до друга балюстради бяха по-тесни от самите тях. Извадихме късмет с този дизайн — макар че лъчът на прожектора минаваше през процепите, нямаше място, откъдето пазачите да успеят да огледат добре вътрешността, със сигурност не и докато продължаваха да се движат.

Умиращият таласъм се подхвърли напред с поредното спазматично сгърчване на мощните си крайници и изпълзя на ивица лунна светлина, където виждах кръвта, бликаща от свинската му мутра и капеща от устата му. Беше на дванайсет фута. Щракна с челюсти и се отърси, подметна се отново, главата му излезе от светлината и навлезе в мрака. Десет фута.

Пързулнах се назад, притиснат все тъй плътно към пода, умирах от желание да се отдръпна по-надалеч от този жив гаргойл, но застинах, след като се преместих само на няколко фута, понеже обикалящата патрулна кола бе спряла на алеята точно до атракциона с блъскащите колички. Казах си, че това сигурно е част от рутината — да спират тук-там по време на патрулния си маршрут — и че това им действие не е в резултат на нещо необичайно, което са забелязали пазачите, и трескаво се помолих случаят да се окаже точно такъв. Въпреки това в нощ така топла и лепкава като тази те сигурно караха с отворени прозорци и ако веднъж бяха спрели, то най-вероятно щяха да чуят, ако таласъмът издаде някакъв звук. Имайки това предвид, аз спрях да отстъпвам от врага си, притиснах се към пода и мълчаливо запроклинах този отвратителен късмет.

Със сумтене, напън и поет с мъка дъх раненият звяр се помъкна по-близо до мен, стеснявайки пространството помежду ни, което бях започнал да разширявам, и отново се озова на десет фута. Лъскавите му очи не бяха толкова ярки, колкото преди — сега мътнееха, странните им дълбини — неясни, загадъчни и примамливи като фенерите на далечен призрачен кораб, зърнат нощем в тъмното и покрито с мъгла море.

Откъм патрулната кола прекараха прожектора по затворените будки от другата страна на алеята, след това бавно го завъртяха, докато не прониза ярко перилата на павилиона, мушкайки се между широките опори на балюстрадата. Въпреки че заради прикритието на подпорите и сред множеството миниатюрни коли беше слабо вероятно пазачите да забележат както мен, така и таласъма, не беше невъзможно въпреки вдигания шум от работещия двигател на колата, да чуят хрипливото дишане на чудовището или ударите на опашката му по кухия под.

Почти изкрещях на глас: умри, дявол да те вземе!

Чудовището се оттласна напред по-енергично от преди, покривайки цели пет фута, и тупна на корем на няма и ярд и половина помежду ни.