Дин Кунц - Отвъдни очи

Исусе.

Трябваше да се добера до виенското колело преди охраната!

Забързах към перилата, преметнах се през тях и се втурнах обратно през тъмното сърце на центъра на парцела, краката ми блъскаха като чукове и ръцете ми сечаха гъстия влажен въздух, а косата ми се ветрееше диво, сякаш зад мен имаше демон — което си беше вярно де, просто беше мъртъв.

Понякога имам чувството, че всички елементи в живота ни са субективни, че нищо във вселената не може да бъде обективно измерено-оценено-дефинирано, че и физиците, и дърводелците са наедно водени за носа от вярата си, че могат да претеглят и премерят инструментите и материалите, с които работят, и така да достигнат до истински цифри, които имат някакъв смисъл. Естествено, когато ме обземат такива мисли, обикновено се намирам в мрачно настроение, което изключва рационалното мислене, и не ставам за нищо друго, освен да се напоркам или да си легна. И все пак, като несигурно доказателство на тази концепция, нека споделя моите впечатления от лунапарка онази нощ, докато бягах от павилиона с блъскащи колички, през обсипания с оборудване и оплетен от кабели център на увеселителното трасе и се опитвах да изпреваря пазачите на „Сомбра Брадърс“ до виенското колело.

Преди да започне надпреварата, нощта изглеждаше само смътно осветена от луната. Сега лунната светлина не беше мека, а рязка, не пепелно-перлена, а бяла и наситена. Преди минути пустинната централна алея бе обгърната от мрак и като цяло необитаема, а сега беше като затворнически двор, окъпан в безмилостното сияние на дузина гигантски панорамни лампи, които стопяваха всичката тъма и изпаряваха всеки годен за убежище джоб от мрак. С всяка паникьосана крачка бях все по-сигурен, че ще ме забележат, и проклинах луната. По същия начин, макар че, докато преследвах таласъма към блъскащите колички, широкият център на парцела ми се струваше претрупан с камиони и оборудване, които осигуряваха стотици удобни убежища, сега изглеждаше гол и открит, негостоприемен като споменатия по-горе затворнически двор. Чувствах се разкрит, разсъблечен, подозрителен, гол . Помежду камионите и генераторите, увеселителните съоръжения и будките мярках тук-там и патрулната кола, която напредваше бавно към долния край на парцела и бях сигурен, че и пазачите ме съзират по време на дивия ми бяг, въпреки че местоположението ми не беше белязано от бръмчащ двигател и ярки фарове.

Учудващо, но стигнах до виенското колело преди охраната. Пазачите караха по протежението на първия дълъг атракцион и бяха завили надясно, в по-късата извита променада от задната страна на парцела, отредена за представленията с пички. Напредваха към следващия си завой, където отново щяха да обърнат надясно и да влязат на втората дълга алея. Виенското колело беше само на десет ярда от този пореден завой и пътниците в колата щяха да ме забележат в момента, когато го вземат. Прекатерих се през металната ограда, която обкръжаваше гигантското колело, препънах се в един кабел, тупнах в прахоляка достатъчно силно да си изкарам въздуха и с цялата грациозност на осакатен рак трескаво запълзях към раницата и спалния чувал.

Събрах си екипировката за две секунди по секундомера и направих три крачки към ниската ограда, но от отворената ми раница изпаднаха част от вещите и се наложи да се върна за тях. Забелязах, че фордът навлиза в завоя към втората алея и както се въртеше около оста си, фаровете му заметоха земята към мен, разсейвайки всякакви мисли за оттегляне към центъра на парцела. Охраната щеше да ме забележи, докато се прехвърлях над металната ограда, и щяха да ме подгонят. Изпаднал в нерешителност, се заковах на място като най-големия раждал се някога малоумник, обездвижен от веригите на вината.

След това криволичнах-скочих-гмурнах се към будката за билети за виенското колело. Беше по-близо от оградата, много по-близо от съмнителното прикритие, което се намираше зад парапета, но, Исусе, беше мъничка! Просто кутийка за един човек, едва имаше и четири фута дължина на страницата, покривът бе оформен като пагода. Приклекнах зад едната стена на будката за билети, притиснал към себе си раницата и спалния чувал, прикован от прожектора на луната и убеден напълно, че все някое коляно или бедро ще да са останали на открито.

Докато фордът обикаляше виенското колело, аз пък обикалях будката, държейки я между мен и пазачите. Прожекторът им шареше около и покрай мен… и после те си тръгнаха, без да вдигнат тревога! Присвих се в хвърляната от единия ръб на заострения покрив лунна сянка и проследих как колата продължава нататък по маршрута си. Караше кротко и спря три пъти, за да светнат пазачите над едно или друго нещо с прожектора; отне им пет минути да стигнат края на променадата. Притеснявах се да не завият към предния край на парцела, което щеше да означава, че се насочват към първите атракциони и ще направят втора обиколка. Но вместо това завиха наляво, към трибуната и дългата една миля състезателна писта, водеща на свой ред до хамбари и конюшни, където се провеждаха изложбите и състезанията със селскостопански добитък.