Дин Кунц - Отвъдни очи

Прожекторът спря да се движи.

Пазачите бяха чули нещо.

Заслепяващо копие от светлина се вряза между две подпори, върхът му бе забит в пода на павилиона на осем или десет фута от лявата ми страна. В относително тесния спрямо ширината на дъските лъч всички прашинки, драскотини, остъргани места, пукнатини и петна бяха, поне от моята гледна точка на нивото на пода, свръхестествено разкрити в изумителни и сложни подробности. Малка щръкнала тресчица изглеждаше като надвиснало дърво — сякаш прожекторът не само осветяваше, но и увеличаваше онова, което докосваше.

С меко похъркване дъхът на таласъма напусна съсипаното му гърло — и не последва ново вдишване. За мое голямо облекчение сиянието в изпълнените му с омраза очи угасна — припламващ огън, смалил се до припукващо пламъче, до гореща жарава и най-сетне от жарава до угаснали въглени.

Лъчът на прожектора помръдна в тази посока и отново се спря на няма и шест фута от умиращия таласъм.

Междувременно тварта преживя нова забележителна трансформация, досущ като последната реакция на кинаджийски върколак към сребърен куршум — изостави фантастичната си форма и отново се облече в относително обикновеното лице, крайници и кожа на човешко същество. Последните му сили бяха посветени на запазването на тайната за присъствието на расата му сред обикновените хора. Гаргойлът изчезна. В сумрака пред мен лежеше труп. Мъртвец, когото бях убил аз.

Вече не забелязвах и таласъма вътре в него.

Прозрачната човешка глазура се бе превърнала в убедителен пласт боя, отвъд който сякаш не се криеха съвършено никакви загадки.

На алеята фордът даде малко напред, спря отново и прожекторът на пазачите се плъзна по още няколко подпори, след това намери нова цепнатина, през която да надникне. Опипа пода на павилиона и докосна тока на едната обувка на мъртвеца.

Затаих дъх.

Виждах прашинките по тази част от обувката, следата от износено по гумения ръб и малко парче хартия, залепнало на мястото, където токът се съединяваше с подметката. Разбира се, намирах се значително по-близо, отколкото пазача във форда, който вероятно присвиваше очи по протежението на лъча си, но ако аз имах такава добра и ясна видимост, то несъмнено и той виждаше все нещо, достатъчно да ме обрече.

Отминаха две или три секунди.

Още две-три.

Прожекторът се плъзна към друга цепнатина. Този път от дясната ми страна, на няколко инча отвъд другия крак на трупа.

Разтърси ме тръпка на облекчение и си поех дъх — но го задържах неизпуснат, когато лъчът се върна няколко подпори назад, търсейки предишния обект на интереса си.

Изпаднал в паника, аз припълзях колкото се може по-тихо, хванах трупа за ръцете и го дръпнах към мен, макар и само на няколко инча, недостатъчно да вдигне кой знае колко много шум.

Лъчът отново се вряза през перилата към обувката на мъртвеца. Бях действал достатъчно бързо обаче. Сега вече токът беше, макар и само на един инч навътре, в безопасност отвъд опипващия пръст на лъча на прожектора.

Сърцето ми биеше много по-бързо от часовник — два удара на всяка секунда, защото събитията от последния четвърт час ми бяха натегнали здраво пружината. След осем удара — четири секунди — светлината се отдръпна, а фордът полека подкара по протежение на алеята, към долния край на парцела, и аз бях спасен.

Не, не бях спасен. Но поне в относителна безопасност.

Все тъй трябваше да се отърва от трупа и да почистя кръвта, преди дневната светлина да усложни ситуацията още повече и сутринта да доведе лунапарковците обратно на трасето им. Когато се изправих, във всяко от коленете ми се заби зъбата болка, тъй като, когато прескачах парапета и над пълзящия таласъм, се бях препънал и бях паднал на длани и колене с твърде малко от грациозността, с която се хвалех преди малко. Дланите на ръцете ми също бяха малко издрани, но не биваше да позволявам да ме спрат нито това неудобство, нито другите — нито пък болката в дясната ми китка, където таласъмът ме беше стискал прекалено силно, нито болката в шията и гърлото, където ме беше ударил.

Втренчен в обгърнатите от нощта останки на врага ми и в опит да стигна до най-лесния план за преместване на тежкия му труп, внезапно си спомних за раницата и спалния ми чувал, които бях оставил при виенското колело. Те бяха дребни предмети, наполовина в тъмното и наполовина облети в неясна лунна светлина, слабо вероятно беше пазачите да ги забележат. От друга страна, охраната на лунапарка беше минавала по маршрута си по увеселителното трасе толкова пъти, че знаеха с идеална точност какво следва да виждат на всяко едно място по пътя си и беше лесно да си представи човек как погледите им се плъзгат покрай раницата, покрай спалния чувал — само за да се върнат стреснато, също както лъчът на прожектора се бе върнал неочаквано да проучи отново трупа. Ако откриеха снаряжението ми, щяха да намерят доказателство, че някакъв скитник е прескочил оградата нощес и е полегнал на алеята, така че пазачите пъргаво щяха да се върнат до павилиона с блъскащите колички, за да го проверят отново. Щяха да намерят кръвта. И трупа.