Дин Кунц - Отвъдни очи

Сега обаче, след като бях влизал в ръкопашен бой с него, знаех, че не съм му равен и че добре пресметнатото мятане на нож е единственият ми шанс за оцеляване. Той явно не беше забелязал, че като прехвърлях ножа в лявата си ръка, съм го стиснал за острието вместо за дръжката и когато се обърнах и пробягах дълга ивица от павилиона, където нямаше пречещи ни коли, той прие, че страхът ме е победил и че бягам от боя. Втурна се след мен, забравил вече грижата за собствената си безопасност, преизпълнен с триумф. Когато чух тежките му стъпки по дъските зад гърба ми, спрях, обърнах се, прецених за миг позиция-ъгъл-скорост и пуснах острието да литне.

Самият Айвънхоу, изстрелвайки най-добре прицелената си стрела, не би се справил по-добре от мен с моя въртящ се нож. Той се превъртя точно нужния брой пъти и удари в идеално пресметнат момент от дъгата си, улучи противника ми в гърлото и се заби до дръжката. Върхът сигурно стърчеше от другата страна на шията, понеже острието беше шест инча дълго. Врагът ми се спря рязко и несигурно, а устата му зейна отворена. Светлината там, където стоеше, беше мъждива, но достатъчна да покаже изумлението и в човешките му очи, и в огнените демонски зеници отвъд. Досущ като бликнал в мрака абаносов петрол, от устата му плисна струя кръв и той захъхри измъчено.

Пое си дъх с безполезно съскане и клокочене.

Изглеждаше напълно потресен.

Хвана ножа с ръце.

Падна на колене.

Но въпреки това не умря.

Със — както ми се стори — монументално усилие таласъмът започна да се отърсва от човешката си черупка. По-точно казано, нищо не се отдели от него — по-скоро човешкият силует започна да губи плътност. Чертите на лицето се споиха в едно, а тялото също започна да се променя. Трансформацията от едно състояние в друго изглеждаше агонизираща и изтощителна. Докато тварта падаше на ръце и колене, човешката маска продължаваше да се проявява и налага, а ужасната свинска зурло-муцуна се появяваше, избледняваше и уплътняваше още няколко пъти. По същия начин и черепът заемаше кучешка форма, устояваше за момент, започваше да се връща към човешките пропорции, след това се възстановяваше с нова сила и се накичваше със смъртоносни зъби.

Отстъпих назад, посегнах към перилата и спрях там, готов да се преметна в салто и да изляза на алеята, ако таласъмът вземе магически да се сдобие с нова сила и имунитет към раните с нож просто посредством ужасната си метаморфоза. Вероятно в таласъмската си форма беше способен да се излекува по начин, който не можеше да използва в човешкото си състояние. Изглеждаше слабо вероятно, фантастично — но не по-фантастично от самия факт, че изобщо съществуваше.

Най-сетне превръщането на таласъма наближи своя край и още докато раздвижваше огромните си челюсти и облизваше зъбите си, с дрехи, увиснали абсурдно от промененото му тяло, с нокти, пробили през кожата на обувките му, чудовището се помъкна през павилиона в моя посока. Деформираните му рамене, ръце и бедра, всички претоварени със странни израстъци безполезна кост, се напъваха мъчително, макар да имах чувството, че ако не беше ранен и отслабнал, те биха движили звяра с необяснима грация и скорост.

Без филтъра на човешката маскировка сега очите му бяха не просто червени, а и горяха; те не сияеха с отразени лъчи като очите на котка, а лееха кървавочервена светлина, която трепкаше във въздуха пред тях и полагаше червена ивица на инак тъмния под.

За миг бях убеден, че метаморфозата на практика е възстановила врага ми и че това е причината звярът да смени облика си. В човешката си форма бе в капан и бързо умираше, но в таласъмския си вид можеше да се възползва от чужди сили, които, дори ако не го спасят, поне временно щяха да го снабдят с достатъчно ресурси да ме преследва и убие като последен акт на самозащита. Понеже тук бяхме сами и нямаше кой друг да види в какво се е превърнало чудовището, то рискува да се разкрие. Бях ставал свидетел на подобно нещо само веднъж, при подобни обстоятелства, по време на бой с друг таласъм, в малък град на юг от Милуоки. Втория път не ми се стори по-малко ужасяващ. Тварта преливаше от нова жизненост. Сграбчи дръжката на ножа с ноктестата си ръка, измъкна острието от гърлото си и го захвърли встрани. Олюлявайки се, плюейки кръв, но ухилен като излязъл от ямата демон, чудовището на четири крака защъка към мен.

Скочих на парапета и се канех да се преметна през него, когато чух приближаването на кола по широката алея, която минаваше край павилиона. Прецених, че сигурно ще да са отдавна очакваните охранители, които обикаляха територията си.