Дин Кунц: Отвъдни очи

Още докато ножът ми клъцваше малка ивица кожа и коса, таласъмът вече преминаваше от защитна в нападателна позиция и аз осъзнах, че съм загазил. Нахвърлих му се, притиснах го към колата и се опитах да забия коляно в слабините му, за да си дам време да замахна отново с ножа, но той блокира коляното ми и сграбчи тениската ми с ръка. Знаех , че другата му ръка ще се цели в очите ми, така че се метнах назад, отблъсквайки се с крак от гърдите му. Тениската ми се разпра от деколтето до долния край, но аз бях свободен и се изтъркалях по пода и между две колички.

Във великата генетична лотария, която се явява представата на Господ за ефикасно управление, бях спечелил не само психичните си дарове, но също и вродени атлетични способности, тъй че винаги съм бил бърз и пъргав. Ако не бях благословен по такъв начин, никога нямаше да преживея първия си бой с таласъм (чичо ми Дентън), да не говорим пък за тази кошмарна схватка при блъскащите колички.

Борбата ни бе разместила облегнатото на гумената престилка фенерче. То падна на пода и угасна, оставяйки ни да се сражаваме в тъмното, способни да се различаваме един друг само по разсеяното, млечно сияние на гаснещата луна. Още докато се търкалях и стъпих на крака приведен, врагът ми се изстреля откъм количката, втурна се към мен и лицето му тънеше в мрак, с изключение на бледия диск от катарактна светлина, сияеща в едното му око.

Докато той ме връхлиташе, замахнах с ножа откъм пода и в дъга нагоре, но звярът отскочи назад. Щом острието мина на четвърт инч от връхчето на носа му, той ме хвана за китката на ръката, в която държах ножа. Благодарение на по-големия си ръст и превъзхождащата моята сила бе напълно способен да удържи дясната ми ръка неподвижна високо над главата.

Издърпа назад своята дясна ръка и заби юмрук в гърлото ми — ужасен удар, който щеше да ми смаже гръкляна, ако бе улучил в целта. Но аз сведох глава и се извих странично, поемайки удара отчасти с гърлото си и отчасти в шията. Въпреки това беше смазващо болезнен. Задавих се и не можех да си поема дъх. Иззад сълзите в очите си мернах надигащ се мрак, много по-плътен от този на нощта около нас.

Зърнах как таласъмът изтегля юмрук, за да ме фрасне отново и отчаян, с подкрепена от адреналина, породена от паниката сила, просто спрях да се боря. Вместо това прегърнах противника си, притиснах се към него, така че да не му дам възможност да вложи сила в ударите си, и по този начин, в опита си да отслабя контраатаката му, успях да си възвърна както дъха, така и надеждата.

Олюляхме се няколко крачки по пода, въртяхме се и се клатехме, тежко задъхани, лявата ръка на таласъма все още бе сключена върху дясната ми китка, и двете стърчаха нагоре. Сигурно сме приличали на странна двойка тромави индиански танцьори, изпълняващи танц без музикален съпровод.

Когато се озовахме близо до фестонирания дървен парапет, минаващ по протежението на павилиона, там, където пепелно сребърната лунна светлина беше най-ярка, надзърнах с необичайна и стряскаща яснота през човешката глазура на противника си — не благодарение на луната, а по-скоро в моментен прилив, усилил парапсихичните ми способности. Човешките черти на звяра избледняха и се превърнаха в едва видими линии и плоскости на кристална маска. Отвъд този сега идеално прозрачен костюм адските детайли и предизвикващите гадене структури на куче-прасето бяха по-живописни и по-реални , отколкото съм ги виждал някога — или бих искал да ги видя. Из кривата му, зъбата уста се плъзгаше дългият език, мазен и тъмен, раздвоен като този на змия, грапав и покрит с брадавици. Между горната устна и муцуната имаше ивица, която в началото ми се стори засъхнала лига, но очевидно представляваше накамарени люспести бенки, малки пъпки и мъхнати брадавици. Ноздрите с дебели ръбове бяха разтворени и трепкаха. Пъстрата плът на лицето му изглеждаше нездрава — по-лошо, изглеждаше гнила.

И очите.

Очите!

Червени, с ръбати черни ириси като строшено стъкло, те бяха втренчени в мен и за миг, докато се борехме до перилата на павилиона, сякаш пропаднах в тези очи, все едно бяха бездънни кладенци, изпълнени с огън. Долавях ясно омразата на таласъма, толкова силна, че направо ме пронизваше, но очите ми даваха прозорец към нещо повече от просто отвращение и ярост. Те разкриваха също и зло, много по-древно от човешката раса и тъй чисто като пламък на газ, тъй зловещо, че можеше да спаружи човек по същия начин както погледът на Медуза превръща и най-смелите войни в камък. Но още по-страшно от злото бе осезаемото усещане за побърканост, за лудост отвъд човешкото понятие или описание, макар и не отвъд възприятието ни. Защото тези очи по някакъв начин предаваха знанието, че омразата на това същество към човешкия род не е просто една страна от болестта му, а е в самото ядро на лудостта му, че всичките перверзни намерения и зловещи планове на болния му мозък са насочени единствено към страданията и съсипването на колкото се може повече мъже, жени и деца, до които то бе способно да достигне.