Дин Кунц - Отвъдни очи

Окачените високо гирлянди от пластмасови знаменца висяха отпуснати в горещината; ако ги милваше слънчева светлина или ги заливаше главозамайващото сияние на десет хиляди панаирни лампи, представляваха ярки триъгълници, но сега цветовете им бяха източени и флагчетата приличаха на ята сънени прилепи, увиснали над покритата с дървени стружки алея. Подминах безмълвната въртележка, на която неподвижният табун бе спрян насред препускането си — черни жребци, бели кобили, петнисти и сиви кончета, мустанги, — всички се бяха втурнали напред, без да помръдват, сякаш реката на времето се разтваряше около тях. Тук и там нишки лунни лъчи полепваха като тънка струя металическа боя по приковаващите конете месингови тръби, но на странната им светлина месингът изглеждаше сребърен и студен.

При пристигането си заварих портите на панаирния парцел затворени и бях прескочил високата ограда, която го заобикаляше. Сега усещах смътна вина — чувствах се като крадец в търсене на плячка, твърде странно усещане, понеже не бях крадльо и не хранех престъпни намерения към никого в панаира.

Вярно, бях убиец, издирван от полицията в Орегон, но не изпитвах вина за кръвта, която бях пролял там, на другия край на континента. Бях убил чичо си Дентън с брадва, понеже не ми стигаха силите да го довърша с голите си ръце. Не ме измъчваха нито разкаяние, нито вина, защото чичо Дентън беше един от тях.

Полицията обаче наистина ме преследваше и нямаше как да знам дали трите хиляди мили бягство ми бяха спечелили безопасност. Вече не използвах истинското си име, Карл Станфиъс. В началото се бях наричал Дан Джоунс, после Джо Дан, след това Хари Мърфи. Сега бях Слим Маккензи и възнамерявах да си остана Слим за известно време; харесваше ми как звучи. Слим Маккензи. Беше точно от този тип имена, които би могъл да носи най-добрият приятел на Джон Уейн в някой от уестърните на Дука. Бях оставил косата си да поизрасте, макар че си беше все тъй кестенява. Нямаше как да променя вида си с кой знае какво, освен да остана на свобода достатъчно дълго, за да извае времето друг човек от мен.

Това, което се надявах да намеря в лунапарка, бяха убежище, анонимност и място за спане, три редовни хранения на ден, а също и джобни — възнамерявах, разбира се, да спечеля всичко това. Въпреки че бях убиец, бях най-малко опасният десперадо, напускал някога Запада.

Но все пак онази първа нощ се чувствах като крадец и очаквах някой да вдигне тревога, да изтърчи срещу мен през лабиринта от атракциони, щандове за хамбургери и будки за захарен памук. Из лунапарка би трябвало да обикалят поне двама пазачи, но когато проникнах вътре, не забелязах никого. Вслушан за отзвука от патрулната кола, продължих нощната си обиколка на знаменитата централна алея на панаира на „Сомбра Брадърс“, второто по размери пътуващо представление в страната.

Накрая спрях при гигантското виенско колело, у което мракът бе предизвикал зловещо превъплъщение: в сиянието на луната, в този мъртвешки час, то не приличаше на машина, особено пък на апарат, предназначен за забавление, а създаваше впечатление, че е скелет на огромен предисторически звяр. Напречните греди, подпорите и кръстосаните спици спокойно биха могли да не са от дърво и метал, а парчета кост от калций и други минерали, последни останки от разложен левиатан, изхвърлен от древното море на самотен бряг.

Застанал в сложната мрежа от лунни сенки, хвърляни от този въображаем фосил от палеолита, погледнах към увисналите неподвижно черни гондоли с по две седалки и осъзнах, че това колело ще изиграе роля в жизненоважно събитие от живота ми. Не знаех как, защо или кога, но знаех без съмнение, че точно тук ще се случи нещо знаменателно и ужасно. Знаех.

Достоверните предсказания са част от дарбата ми. Не най-важната част. Нито пък най-полезната, изумителната или страховитата. Притежавам и други специални способности, които използвам, но не разбирам. Тези умения извайват живота ми, но не мога да ги контролирам или да ги задействам по своя воля. Притежавам „отвъдни“ очи.

Вгледан нагоре към виенското колело, всъщност не виждах подробности от намиращото се в бъдещето зловещо събитие, но бях залят от вълна вледеняващи усещания, всепоглъщащи впечатления за ужас, болка и смърт. Олюлях се и за малко да падна на колене. Не можех да дишам и сърцето ми тупкаше диво, а тестисите ми се бяха стегнали и за момент имах чувството, че ме е ударила светкавица.