Дин Кунц - Отвъдни очи

Държах ножа покрай хълбока си, а позата, в която се намирах, го скриваше от погледа на таласъма, така че той все още не бе осъзнал в каква огромна опасност се намираше. С безстрашие, породено от наглото превъзходство, което е типично за всички таласъми, които някога съм срещал, той се опита да блъфира.

— Ей, какво става? — попита ме сърдито. — Що щеш тука? С трупата ли си? Не съм те мяркал наоколо. Какво си намислил?

Вгледан в противника си с разтуптяно сърце и обърнат от ужас стомах, съзирах онова, което другите не умееха. Виждах таласъма в него, надничах зад маскарада му.

И това е най-трудното за обясняване — тази способност да се възприема звярът отвътре, защото в действителност моят свръхестествен поглед не е способен да обели човешката обвивка и да разкрие дебнещия отдолу кошмар, поне не така, че да отхвърля илюзията за хуманност и да се сдобия с неограничен поглед към зловещия фокусник, който си мисли, че ме е измамил. Вместо това виждам и двете наведнъж. Може би най-лесно може да се обясни посредством аналогия, взета от изкуството на грънчарството. В една галерия в Кармел, Калифорния, веднъж видях ваза с изумителна прозрачна червена глазура, луминесцентна като въздух пред отворената врата на някаква могъща пещ; придаваше впечатление за фантастична дълбочина, магически триизмерни светове и обширни царства, всичко това в плоската повърхност на глината. Виждах нещо много подобно, когато погледнех към таласъм. Човешката форма е солидна и истинска по свой собствен начин, но през глазурата съзирам другия свят отвъд.

И тук, в павилиона с блъскащите се колички, прозрях през човешката глазура на човека механик и към демоничния маскиран злодей отвътре.

— Е, говори де! — тросна се нетърпеливо таласъмът. Стоеше си на колене, без дори да си дава труда да се надигне. Не се страхуваше от обикновените човешки същества, защото опитът му подсказваше, че те не могат да го наранят. Не знаеше, че аз не съм обикновен. — С трупата ли си? Нает ли си от „Сомбра Брадърс“? Или си просто глупаво, нахално хлапе, което си пъха носа в чуждите работи?

Съществото в човешкото тяло съчетаваше както свински, така и кучешки черти и имаше дебела, тъмна, петниста кожа с оттенъка и структурата на патиносан месинг. Черепът му беше с формата на главата на немска овчарка, устата му — пълна със зловещи заострени зъби и кучешките бяха закривени. Челюстите му приличаха по-скоро на паст на влечуго. Муцуната до голяма степен напомняше тази на свиня, а не на куче, с подвижни, месести ноздри. Тварта имаше лъскавите, червени, зловещи очета на злонравен шопар, а около тях набръчканата кехлибарена кожа бе оцветена по-тъмно, така че добиваше зеленикавия оттенък на бръмбарски криле. Когато говореше, виждах навития език да се размотава частично в устата му. Петопръстите му ръце бяха подобни на човешките, макар че всяка имаше по една допълнителна става, а кокалчетата бяха по-големи, по-масивни. По-неприятното беше, че има нокти — черни и извити, заострени и добре наточени. Тялото приличаше на това на куче, което е еволюирало до такава степен, че да може да се изправи в имитация на човек и като цяло то излъчваше определена грация, като изключим раменете и възлестите му ръце, които на вид имаха прекомерно много и изкривени кости, за да позволят плавни движения.

Секунда-две преминаха в тишина, която бе причинена от страха ми и от неприязънта към кървавата задача, която ми предстоеше. Колебанието ми сигурно е изглеждало като виновно признание, защото мъжът се захвана да ме хока и остана много изненадан, когато, вместо да избягам или да изляза с някакво паянтово извинение, му се нахвърлих.

— Чудовище! Демон! Знам какво си! — изсъсках през стиснатите си зъби, докато забивах дълбоко ножа.

Прицелих се в шията, в пулсиращата артерия — и пропуснах. Вместо това острието се заби в горната част на рамото, проникна през мускули и сухожилия и попадна между костите.

Таласъмът изпъшка от болка, но не нададе вой и не изпищя. Декларацията ми го бе поразила. И той като мен нямаше никакво желание чужди хора да прекъснат схватката ни.

Докато таласъмът падаше назад към електрическата количка, измъкнах ножа от плътта му и като се възползвах от предимството на моментния му шок, ударих пак.

Ако той беше обикновен човек, щеше да бъде свършен — победен както от временната парализа на ужаса и изненадата, така и от яростта на нападението ми. Той обаче беше таласъм и макар че маскировката от човешка плът и кост го затрудняваше, не бе ограничен от човешките реакции. Имаше невероятно бързи рефлекси, вдигна едната си месеста ръка да се защити и присви рамене и глава, сякаш беше костенурка, като с всичко това целеше да отблъсне втория ми удар. Острието се плъзна леко по ключицата му и отскочи от темето, порязвайки скалпа му, но без да нанесе сериозни щети.