Дин Кунц - Отвъдни очи

Защо? Защо да не извика полиция? Който и да беше намерил жертвата ми, не можеше да знае, че доскоро е била марионетка на демонична твар с физиономия, достойна за галериите на Ада. Незнайният ми заговорник би видял просто мъртвец, нищо повече. Защо щеше да помага на някой непознат да скрие убийство?

Заподозрях, че съм бил следен.

Тръпките се върнаха. Отървах се от тях с усилие.

Имах работа за вършене.

Влязох отново в павилиона и се върнах при блъскащата количка, с която се бе занимавал таласъмът, когато го изненадах. В задната й част капакът беше вдигнат, оголвайки двигателя и електрическата връзка между края на докосващия мрежата прът и алтернатора. Вглеждах се близо минута в тези механични вътрешности, но не виждах какво е направено там, нито пък можех да позная къде е човъркал противникът ми, преди да го прекъсна.

Будката за билети към този павилион не беше заключена, а в единия ъгъл на малкото помещение намерих метла, лопатка и кофа, в която имаше няколко омазнени парцала. С парцалите обърсах колкото кръв не беше засъхнала още по дървения под. Донесох в павилиона пълни шепи ситен, избелен от слънцето прах, посипах го по влажните и червеникави петна, където можах да ги намеря, отъпках го с ботушите си, после пометох. Кървавите петна останаха, но същността им вече бе променена, сега не изглеждаха по-пресни — или по-различни — от безбройните мазни и маслени лекета, които се припокриваха едно друго по цялото протежение на платформата. Върнах метлата и лопатката в будката, но кървавите парцали изхвърлих в кофата за боклук чак на алеята, като ги зарових под кутии от пуканки и смачкани чашки от скрежина и всякакви други отпадъци, там изхвърлих също и фенерчето на мъртвеца.

Все още имах чувството, че ме наблюдават. Побиваха ме тръпки.

Застанах на средата на алеята и бавно се завъртях в кръг, изучавайки лунапарка около мен, където знаменцата все така висяха като спящи прилепи, където защорените будки и барачки бяха черни като ковчези и тихи като такива — и не долових признаци на живот. Залязващата луна, сега закрепена на наръбения от планини хоризонт, очертаваше далечното виенско колело и „Гмуркача бомбардировач“, и „Тип-топ“, което кой знае защо ме наведе на мисълта за колосалните футуристични марсиански бойни машини във „Войната на световете“ на Х. Г. Уелс.

Не бях сам. Вече нямах съмнения. Усещах някого наблизо, но не можех да доловя самоличността му, да разгадая намеренията му или да прикова местоположението му.

Наблюдаваха ме неизвестни очи.

Слушаха ме неизвестни уши.

И внезапно алеята отново стана по-различна от онова, което представляваше досега, вече не беше гол затворнически двор, където стоях безпомощен и безнадеждно разголен в обвинителния блясък на прожекторните лампи. Всъщност нощта внезапно се оказа недостатъчно ярка, дори наполовина не толкова, колкото ми се искаше, и ставаше все по-тъмна, потъваше в дълбинен сумрак и страховитост, каквито никога досега не бях виждал или усещал. Проклех предателството, извършено от залязващата луна. Усещането за разголеност не намаля заедно с луната, напротив — утежни го засилващата се клаустрофобия. Алеята се превърна в сборище на неосветени и чужди силуети, също тъй ужасно притеснителни, както и колекция странно оформени надгробни камъни, гравирани и изправени от неизвестна раса от друг свят. Всичко познато изчезна; всяка постройка, всяка машина и всеки елемент ми изглеждаха чудновати. Чувствах се притиснат, обграден, в капан и за момент се боях дори да помръдна, убеден, че, без значение накъде се обърна, ще тръгна към зейнала паст, към хватката на враждебна твар.

— Кой е тук? — попитах.

Не получих отговор.

— Къде занесохте тялото?

Тъмният лунапарк беше идеална гъба за звуци; абсорбираше гласа ми и тишината остана ненарушена, сякаш никога не съм заговорил.

— Какво искате от мен? — поисках да науча от неизвестния наблюдател. — Приятел или враг сте?

Може би и той не знаеше какъв е точно, защото не отговори, макар да усетих, че ще дойде време, когато ще се разкрие и ще изясни намеренията си.

Точно в този момент осъзнах с ясновидска убеденост, че дори ако се опитам, не мога да избягам от алеята на „Сомбра Брадърс“. Не ставаше дума нито за прищявка, нито за отчаянието на беглеца, което ме беше довело тук първоначално. Нещо важно бе наречено да ми се случи в този лунапарк. Съдбата щеше да бъде мой водач и когато изпълнех предопределената за мен роля, едва тогава и само тогава ще ме освободи за бъдеще по мой собствен избор.