Дин Кунц - Отвъдни очи

Въртях се. Обръщах се.

Замислих се за майка ми, която беше също толкова специална, колкото и татко. Мама имаше подход към зелените растящи неща; растенията цъфтяха за нея така, както животните се подчиняваха на по-малката й дъщеря и както математическите задачи се решаваха сами пред по-голямата. Един бърз поглед към което и да е растение, кратко докосване по листо или стебло — и мама знаеше точно какви хранителни вещества или специални грижи изисква нейният зелен приятел. Зеленчуковата й градина винаги произвеждаше най-големите и най-вкусни домати, които някой някога е хапвал, най-сочната царевица, най-сладкия лук. Мама беше също и лечител. О, не знахарка или шашмаджийка; тя не твърдеше, че има парапсихични сили, нито пък лекуваше с полагане на ръце. Беше билкарка, замесваше свои собствени отвари, мехлеми и мазила, бъркаше вкусни лечебни чайове. В семейство Станфиъс никога не хващахме лоша настинка, нито пък болест, по-тежка от еднодневни кихавици. Не страдахме нито от настинка, нито от инфлуенца, бронхит, розово око, нито пък други болести, които децата носят от училище и предават на родителите си. Съседи и роднини идваха често да се възползват от билковите отвари на майка и макар че често й предлагаха пари, тя никога не приемаше и пени в замяна; беше убедена, че ще е светотатство да получи компенсация за дара си, различна от удоволствието да го използва за благото на семейството си и другите хора.

И, разбира се, аз също съм надарен, макар че специалните ми умения са много по-различни от по-рационалните таланти на роднините и родителите ми. В мен генетичната лотария на Синтия и Кърт Станфиъс не бе създала просто магия, а, кажи-речи, вълшебство.

Според баба ми Станфиъс, която притежаваше съкровище от мистериозна народна мъдрост, аз имах отвъдни очи. Моите бяха точно с цвета на здрач, странна отсянка, по-скоро лилави, отколкото сиви, с необичайна прозрачност и така пречупваха светлината, че изглеждаха, сякаш леко сияят, и са странни и (както са ми казвали) необичайно красиви. Баба твърдеше, че няма и един човек на милион да притежава такива очи, и трябва да призная, че никога не съм виждал други като мен. Когато за първи път ме зърнала, увит в одеялото в ръцете на мама, баба заявила на родителите ми, че отвъдните очи у новородените са вестител на психични способности; ако не си променят цвета до втория рожден ден на детето (моите не го сториха), то — според баба — народните поверия твърдят, че парапсихичните способности на отрочето ще са необичайно силни и ще се проявяват по най-разнообразен начин.

Баба се оказа права.

И когато се сетих за плавния овал на милото й лице, когато си представих нейните топли и любящи очи (морскосини), намерих не покой, но поне примирение. Сънят ме отнесе през настъпилото спокойствие все едно военна сестра, която разнася обезболяващи по временно стихнало бойно поле.

Сънищата ми бяха за таласъми. Често са такива.

В последния сън от няколко чичо ми Дентън крещеше срещу мен, докато въртях брадвата: „Не, аз не съм таласъм! Като теб съм, Карл! Какви ги дрънкаш? Да не си луд? Няма таласъми! Няма такова нещо! Ти си побъркан, Карл. О, мили Боже! Боже мили! Побъркан! Побъркан си! Луд!“

В реалността не беше викал нищо, не отрече обвиненията ми. В реалността битката ни беше мрачна и горчиво предопределена. Но три часа след като сънят ме отнесе, аз се пробудих с все още отекващия в ушите ми писък на Дентън: „Побъркан! Побъркан си, Карл! О, мили Боже, полудял си!“ — и треперех, плувнал в пот, объркан и трескав от съмнения.

Изпрепъвах се до най-близката мивка, гълтайки въздух и скимтейки, пуснах студената вода и си наплисках лицето. Витаещите образи от съня отслабнаха, избледняха и изчезнаха.

Колебливо вдигнах глава и погледнах в огледалото. Понякога ми е трудно да се изправя пред отражението на странните си очи, понеже се страхувам, че наистина ще видя в тях лудост. И този път беше същото.

Не можех да изключа подобна възможност, колкото и да бе невероятна, таласъмите да са само фантоми на измъченото ми въображение. Бог ми е свидетел, че бих искал да я отрека, да остана непоклатим в убежденията си, но вероятността за халюцинации и лудост си оставаше, периодично ме лишаваше от воля и цел със същата настойчивост, с която пиявицата краде топла кръв.

Сега се взирах в подплашените си очи и те бяха толкова необичайни, че отражението им не изглеждаше плоско и двуизмерно, каквото би било при някой друг човек; то сякаш имаше толкова дълбочина и реалистичност, и сила, както истински очи. Изучавах погледа си откровено и неуморно, но не виждах нито следа от налудничавост.