Дин Кунц - Отвъдни очи

— Работа ли си търсиш?

Признах, че е така, и той додаде:

— Желето Джордан върти наемниците. Той е нашият уредник, а също и дясната ръка на Артуро Сомбра. Вероятно ще го намериш във фургона, където е разположен щабът…

Обясни ми къде е, близо до предната част на трасето, а аз му благодарих и знаех, че ще ме гледа известно време, докато се отдалечавам, макар че нито веднъж не се обърнах назад.

Минах напряко през обляния в слънце парцел, вместо да обикалям по цялата алея, и следващият лунапарковец, когото срещнах, се оказа едър мъж, който вървеше към мен със сведена глава, ръце в джобовете, отпуснати рамене и като цяло имаше твърде мрачен вид за златен ден като този. Сигурно беше шест фута и четири инча, с масивни рамене и обемисти бицепси, двеста и седемдесет паунда мускули, поразително телосложение дори когато се прегърбваше. Главата му бе отпусната толкова ниско между херкулесовските рамене, че не виждах лицето му и знаех, че той пък не вижда мен. Вървеше между накамареното оборудване, стъпваше по кабелите, пореше през купчините боклуци, потънал в мислите си. Боях се, че ще го стресна, тъй че преди да го връхлетя, подвикнах:

— Чудесно утро, нали?

Мъжът срещу мен направи още две крачки, сякаш му трябваше толкова много време да осъзнае, че поздравът ми е насочен към него. Намирахме се само на осем фута един от друг, когато той погледна към мен, разкривайки лице, от което ми се смръзна костният мозък.

„Таласъм!“ — помислих си.

Почти посегнах към ножа в ботуша ми.

„О, Исусе, само не друг таласъм!“

— Каза ли нещо? — попита ме мъжът.

Когато вълната на шока премина през мен, видях, че всъщност в крайна сметка не е таласъм — или поне не е таласъм като другите. Имаше кошмарна физиономия, но в нея не се виждаха свински или кучешки черти. Нямаше месеста зурла, нито криви зъби, нито трепкащ змийски език. Беше човек, но урод — с толкова деформиран череп, че можеше да служи за доказателство, че и Господ го сполитат странни и зловещи настроения. Всъщност…

Представи си, че си божественият скулптор, който работи посредством плът-кръв-кост, но е с лош махмурлук и отвратително чувство за хумор. Ето те, започваш да ваеш масивна брутална челюст, която не се стеснява с приближаването си към ушите на творението ти (както се случва с линията на челюстта при обикновените лица), а я прекъсва внезапно с грозни възлести буци от кост, които приличат на вратните болтове, притежавани от филмовата версия на чудовището на Франкенщайн. След това точно над тези грозни възли, придаваш на безпомощното си създание чифт уши, подобни на наръчи смачкани зелеви листа. Уста, вдъхновена от кофата на парна лопата. Хвърляш вътре прекомерно голям брой едри квадратни зъби, набиваш ги един върху друг и ги припокриваш на няколко места, и всичкото това боядисваш в оттенък на жълтото толкова отвратителен, че творението ти да умре от срам, ако зине в изискана компания. Струва ти се, че си натворил достатъчно жестокост, колкото да изпуснеш парата на божествения гняв, който те е обладал, нали? Грешиш. Прихванал те е наистина космически по размерите си бяс — така божествено си се разпенил, че може да разтърсиш вселената от единия край до другия, тъй че майсториш също и чело, достатъчно дебело да служи за рицарска броня, натискаш го, докато не увисне над очите и не превърне очните дъна отдолу в пещери. После, в треската на злотворно сътворение, издялваш дупка на това чело над дясното око, но по-близо до слепоочието, отколкото до очната ябълка отдолу и пъхаш там трето око без ирис или зеница, просто овал от еднородна препечено кафява тъкан. След като го сториш, остават ти две финални щрихи, които без съмнение са белег на злонамерен гений: намърдваш в средата на тази отвратителна гадория благороден и идеално изваян нос, за да подиграваш творението си с представи за това, което би могло да бъде; а в двете долни очни орбити вграждаш чифт ясни, кафяви, топли, интелигентни, прелестни, нормални очи, изключително изразителни, тъй че всеки, който ги види, да бъде принуден да отклони поглед или да се разплаче неовладяемо от жалост към чувствителната душа, попаднала в капана на това туловище.

Все още ли следите мисълта ми? Вероятно вече не ви се ще да играете на Господ. Какво се вселява в Него понякога? Не се ли питате? Ако творение като това може да е резултат просто на лошото Му настроение или каприз, само си представете в какво ли състояние трябва да изпада Той, когато е наистина разстроен, като например когато е сътворил Ада и е прогонил бунтовните ангели в него.