Дин Кунц - Отвъдни очи

— Какво търсиш от лунапарка, Слим Маккензи?

— Какво… имаш предвид… от този лунапарк в частност ли?

— От живота като цяло.

— Ами… място за спане.

Челюстта на Джоъл се изду и се раздвижи.

— Това ще го намериш.

— Три редовни хранения дневно.

— И това също.

— Пари за харчене.

— Даже по-добре ще се справиш. Ти си млад, умен и пъргав. Това го виждам. Ще се справиш добре. Какво друго?

— Имаш предвид… какво друго искам ли?

— Да. Какво друго?

Въздъхнах.

— Анонимност.

— Ах! — изражението на събеседника ми би могло да бъде както заговорническа усмивка, така и гримаса; невинаги е лесно да се каже какво иска да предаде това изкривено лице. Устата му леко се открехна, зъбите му приличаха на пожълтели и износени колци на древна ограда, докато ме преценяваше заедно със словата ми, сякаш можеше да ме разпитва още или да ми предложи съвет, но беше твърде добър лунапарковец, за да нахалства. Просто повтори отново:

— Ах!

— Убежище — обясних, почти копнеех Джоъл наистина да изнахалства, внезапно поразен от налудната нужда да му се доверя и да му споделя всичко за таласъмите и чичо Дентън. Месеци наред, откакто за първи път убих един от тях, за да оцелея, бях разчитал на непоклатима целеустременост и духовна сила и през това време и през всичките ми пътувания не бях срещнал никого, който да е бил закален в толкова горещ огън като този, който закаляваше мен. Тук обаче, у Джоъл Тък, усетих, че съм намерил човек, чиито страдания, гняв и самота са били далеч по-големи от моите и ги е понасял много по-дълго, той беше личност, способна да приеме неприемливото с необичайна сила и благородство. Пред мен се намираше човек, който лесно ще разбере какво е да живееш в постоянен кошмар без нито миг отдих. При все чудовищното му лице новият ми познат имаше бащинско излъчване и аз изпитах изумителна нужда да се опра ма него и да оставя сълзите си най-сетне да потекат, най-сетне! — и да му разкажа за демоничните твари, които невидими се скитаха по земята. Но самоконтролът ми беше моето най-ценно притежание и подозрителността беше собственост, доказала се особено ценна за оцеляването, тъй че не можех с лекота да обърна гръб на притеснителните сигнали, че Джоъл е нещо повече от това, което ми се струва — че е, по някакъв смътен начин, вероятно дори опасен.

Разтърси ме притеснена тръпка, но не знаех дали трябва да се боя от него или от нещо, което ще му се случи.

Мигът на близост прекъсна като крехка нишка — внезапно, но без особена драма.

— Ще се видим — рече Джоъл.

— Аха — отвърнах, с уста толкова пресъхнала и гърло тъй свито, че не бих могъл и да кажа нищо повече.

Уродът се извърна и се отдалечи.

Следях го, докато изчезна от поглед — също както и механикът, Ред Мортън, ме бе следил, докато се отдалечавах от „Камшика“.

Отново се зачудих дали да не напусна лунапарка и да потърся място, където знаменията и знаците бяха по-малко обезпокоителни. Но бях огребал и последните си пенита, а и бях уморен да се скитам самотен, и имах нужда да принадлежа към нещо — и бях достатъчно добър ясновидец да знам, че не можеш да избягаш от съдбата, без значение колко много ти се ще да го сториш.

Освен това лунапаркът на „Сомбра Брадърс“ очевидно беше добро и гостоприемно място, където може да се настани един изрод. Каквито бяхме ние двамата с Джоъл Тък.

Изроди.

Щабът на лунапарка бе разположен в три ярко боядисани фургона — всеки с нарисувана на него лъскава стилизирана дъга. Бяха подредени в непълен квадрат, чиято предна страна липсваше. Отпред ги пазеше разглобяема оградка от пана. Г-н Тимъти Джордан-Желето държеше кабинет в дългия фургон отляво, която приютяваше също счетоводителя и жената, която всяка заран раздаваше рула с билети.

Почаках половин час в простата, застлана с линолеум стая, където плешивият счетоводител, г-н Дули, ровеше в купчина листове. Докато работеше, той равномерно хрупаше от блюдо с репички, пиперчици и черни маслини, а уханният му дъх изпълваше стаята, макар никой от влизащите да не изглеждаше притеснен от това — те дори не го забелязваха .

Донякъде очаквах все някой от посетителите да нахлуе с новината за изчезнал лунапарковец или дори за такъв, който е бил открит мъртъв в района на блъскащите колички, а след това щяха да погледнат към мен, понеже бях външен, новодошъл и вероятен заподозрян, и щяха да видят вината на лицето ми и… Само че никой не вдигна тревога.