Дин Кунц - Отвъдни очи

Аз също се надигнах.

— Тази госпожа Рейнс…

— Госпожица.

— След като повдигнахте въпроса… с нея трудно ли е да се погодиш, или има нещо друго?

Желето се усмихна:

— Ще видиш. Сега, що се отнася до спалното място, предполагам, че не си се дотъркалял дотук със собствен фургон така, както си нямаш и собствена концесия, тъй че ще искаш да опънеш телеса в някой от спалните фургони на трупата. Ще намеря къде се нуждаят от още един съквартирант, а ти можеш да си платиш наема за първата седмица на Кеш Дули, счетоводителя, с когото си се срещнал в другата стая. Размърдах се с неудобство.

— Ами, такова, оставих раницата и спалния си чувал отвън, а и наистина предпочитам да спя под звездите. По-здравословно е!

— Тук не е позволено — отвърна Желето. — Инак една камара бачкатори щяха да спят на земята, да пият на открито, да копулират с всичко живо от жени до скитащи котки и това щеше да ни превърне в някакво абсолютно опърпано зрелище, каквото определено не сме. Ние сме представление от класа от край до край.

— О!

Той наклони глава и присви очи срещу мен:

— Зле си с парите?

— Ами…

— Не можеш да платиш наема?

Свих рамене.

— Ще те носим на гръб две седмици — реши Желето. — След това ще си плащаш като всички други.

— Леле, благодаря, г-н Джордан!

— Наричай ме Желето, щом вече си един от нас.

— Благодаря, Желе, но ми стига да ме носите и една седмица. След това ще съм си стъпил на краката. А сега оттук направо при „Якия удар“ ли да ходя? Знам къде е, знам и че днес ще има представление от единайсет часа, което означава, че до отварянето на вратите остават десетина минути.

Джордан все още бърчеше чело срещу ми. Тлъстинките се сбираха около очите му и сливоподобният му нос се гънеше, все едно всеки момент щеше да се превърне във фурма. Запита:

— Закусвал ли си вече?

— Не, сър. Не бях гладен.

— Вече е, кажи-речи, обяд.

— Все още не съм гладен.

— Аз пък винаги съм гладен — довери ми Желето. — А снощи вечерял ли си?

— Аз ли?

— Ти я.

— Много ясно!

Той се намръщи недоверчиво, порови в джоба си, извади чифт еднодоларови банкноти и заобиколи бюрото, протегнал ръка към мен.

— О, не, г-н Джордан…

— Желето…

— … Желе. Не мога да приема!

— Само заем — отвърна новият ми шеф, хвана ме за ръката и натъпка парите в шепата ми. — Ще ми ги върнеш. Това е абсолютен факт.

— Но аз не съм чак толкова зле с наличните. Имам малко…

— Колко?

— Ами… десет долара.

Дебелакът се ухили отново:

— Покажи ми ги!

— А?

— Лъжец. Колко са всъщност?

Сведох очи към краката си.

— Честно, колко са? Кажи ми истината! — предупреди ме Желето.

— Ами… такова… дванайсет цента.

— А, ясно, разбрах. Ти си абсолютен Рокфелер. Добри небеса, определено ме втриса да си представя, че се опитах да ти заема пари. Богат човек на седемнайсет, очевидно наследник на съкровището на Вандербилт… — Джордан ми даде още два долара. — Сега ме чуй г-н Отвратително богато хлапе, отиваш право при закусвалнята на Сам Трайзър до въртележката. Тя е една от най-добрите при нас, а и отваря рано, за да обслужи лунапарковците. Вземи си един хубав обяд и след това иди да се срещнеш с Рия Рейнс при „Якия удар“.

Кимнах, засрамен от бедността си, понеже Станфиъс никога не разчитат на случайни хора освен на други Станфиъс. Въпреки това, смирен и изпаднал в самосъжаление, бях и благодарен за добронамерената благотворителност на дебелака.

Когато стигнах до вратата и я отворих, той добави:

— Почакай малко!

Обърнах се и го видях да се взира в мен по начин, по-различен от преди. Беше ме премервал, за да прецени характера и способностите ми, и моето чувство за отговорност, а сега ме гледаше така, както хандикапър проучва кон, на който възнамерява да заложи.

— Ти си силен младеж — заяви Желето. — Имаш хубави бицепси. Добри рамене. И в движенията те бива. Струва ми се, че можеш да се погрижиш за себе си в напрегната ситуация.

Понеже явно се очакваше някакъв отговор, казах:

— Ами… мога, да.

Почудих се какво ли ще каже, ако му разправя, че до момента съм убил четири таласъма — четири свинолики, кучезъби твари със змийски езици, смъртоносни червени очи и нокти като рапири.

Желето ме погледа мълчаливо още малко и накрая отсече:

— Чуй сега, ако се спогодите с Рия, за нея и ще работиш. Но утре ще искам да свършиш една специална работа за мен . Вероятно няма да се случи нищо сериозно, но има и такава вероятност. Ако се стигне до най-лошото, може да се наложи да се счепкаш с някого. Но подозирам, че ще е достатъчно само да стоиш и да изглеждаш страховито.