Дин Кунц - Отвъдни очи

Тази Божия подигравка заговори отново, а гласът му бе мек и мил:

— Съжалявам. Каза ли нещо? Бях се унесъл.

— Ъъъ… ами… казах… че утрото е хубаво.

— Да. Сигурно е. Нов си, нали?

— Ъъъ… аз съм Карл… Слим.

— Карл Слим?

— Не… ъъъ… Слим Маккензи — обясних, отметнал назад глава, и да се взирам в събеседника си.

— Джоъл Тък — отвърна той.

Не можех да свикна с богатия тембър и мекия тон на гласа му. От вида му очаквах хъхрене като натрошено стъкло, пълен със студена враждебност пукот на стържещи камъни.

Джоъл ми подаде ръка. Ръкувахме се. Беше досущ като дланта на всеки друг, само дето беше по-голяма.

— Притежавам „Десет на едно място“ — обясни той.

— Аха! — промърморих, опитвайки се да не поглеждам в сляпото оранжево око, но въпреки това зяпах право в него.

„Десет на едно място“ е допълнително представление, обикновено с участието на изроди, с поне десет атракции — или изроди — под покрива на една шатра.

— Не просто собственик — допълни Джоъл Тък. — Аз съм и главната забележителност!

— Без съмнение — отвърнах.

Той избухна в смях, а аз се изчервих от смущение, но новият ми познат не ми позволи да заекна през извинението си. Поклати деформираната си глава и положи едната си масивна длан на рамото ми, и с усмивка ме увери, че не съм го обидил с нищо.

— Всъщност — каза ми, изненадващо развеселен — е доста освежаващо да срещнеш лунапарковец за първи път и той да ти покаже изненадата си. Нали знаеш, повечето паричковци, които плащат да влязат в „Десет на едно място“, само сочат и ахкат, и говорят за мен право пред собственото ми лице. Много малко от тях имат ума или благородството да излязат от шатрата ми като по-добри хора, с благодарност за собствения си добър късмет. Те са тълпа гнусни, тесногръди… е, знаеш ги какви са паричковците. Но лунапарковците… понякога по свой собствен начин могат да бъдат също толкова лоши!

Кимнах, сякаш знаех за какво ми говори Джоъл. Бях успял да отклоня поглед от третото му око, но сега пък явно не съумявах да се откъсна от подобната му на парна лопата уста. Тя зейваше и се затваряше, а възлестите му челюсти скърцаха и се издуваха, и ми напомниха за „Дисниленд“. Година преди баща ми да умре, той ни заведе до Калифорния, в „Дисниленд“, който тогава беше нов, но дори в онези дни имаха така наречените аудио-аниматронни роботи, с лица и движения, имитиращи тези на живи хора — и убедителни във всички детайли, с изключение на устите им, които зяпваха и се хлопваха без следа от сложните и многопластови движения на истинските усти. Джоъл Тък приличаше на зловещ аудио-аниматронен робот, построен от онези типове в „Дисниленд“ като майтап, с цел хубавичко да стресне чичо Уолт.

Бог да ме накаже заради тесногръдието ми, но очаквах тази гротеска на човек да е също толкова гротескна и в мислите и словата си.

Вместо това той отвърна:

— Лунапарковците вечно и щателно до болка следват традицията си за толерантност и братско отношение! Понякога дипломатичността им е дразнеща. Но ти ! Ах, виж, ти улучи точно правилната комбинация. Не си зловещо любопитен или изпълнен с нагло превъзходство, или пък преизпълнен с размити декларации за фалшива жалост като паричковците. Не си и безконечно дипломатичен, не си придаваш заучено безразличие като повечето лунапарковци. Разбираемо е да си шокиран, но не се срамуваш от инстинктивната си реакция — момче, което знае как да се държи, но все пак притежава здравословна доза любопитство и е откровено — това си ти, Слим Маккензи, и много се радвам да се запознаем!

— И аз също!

Щедростта на Джоъл при анализа на реакциите и мотивацията ми ме накара да се изчервя дори още повече, но той се престори, че не е забелязал. Каза:

— Е, аз трябва да вървя. Има обявено представление за единайсет, тъй че трябва да подготвя за откриването шатрата на „Десет на едно място“. Освен това, когато на алеята има паричковци, не излизам оттам, без да си закрия лицето. Не би било редно пред тази физиономия да се изправя насила някой, който не иска да я види. Освен това хич не обичам да изнасям безплатно представление на копеленцата!

— Ще се видим по-късно тогава — казах, погледът ми се зарея отново в третото му око, което примигна веднъж, почти все едно ми смигаше.

Той пристъпи две крачки, а обувките му размер четиринайсети вдигаха малки облачета бял прах от изпечената по августовски пръст. След това се обърна отново към мен, поколеба се и най-накрая каза: