Дин Кунц - Отвъдни очи

Казах си, че способността ми да прозирам през маскарада на таласъмите не подлежи на съмнение, също като другите ми парапсихични дарования. Знаех, че другите ми способности са реални и достоверни, защото много хора бяха извлекли полза от ясновидството ми и са били изумени от него. Баба ми Станфиъс ме наричаше „малкия оракул“, понеже понякога успявах да видя бъдещето и понякога — мигове от миналото на другите хора. И, дявол го взел, можех да виждам също така и таласъмите и това, че бях единственият , който ги забелязваше, не се явяваше основателна причина да не се доверявам на зрението си.

Но съмнението ме глождеше.

— Някой ден — казах на мрачното си отражение в пожълтялото огледало — това съмнение ще изплува в лош момент. Ще те обземе, когато се сражаваш за живота си с таласъм. Тогава то ще те убие!

Три часа сън, няколко минути за миене и още няколко да навия спалния си чувал и да надяна раницата — и по времето, когато отворих вратата на съблекалнята и излязох навън, вече бе станало девет и половина. Денят се очертаваше горещ и безоблачен. Въздухът не беше толкова влажен, колкото снощи. Освежителен ветрец ме накара да се чувствам отпочинал и чист и разсея съмненията към по-далечните краища на ума ми горе-долу по същия начин, по който събираше боклука и старите листа, натъпкваше ги в ъглите, образувани от постройките на лунапарка и храсталаците, и не че точно изхвърляше боклука, но поне го махаше изпод краката на хората. Доволен бях, че съм жив.

Върнах се на трасето и останах изненадан от това, което видях. Преди да го напусна снощи, последното ми впечатление от лунапарка беше за надвиснала опасност, мрачноватост и потиснатост, но на дневна светлина ми се стори безопасен, дори весел. Стотиците знаменца, до едно обезцветени в избелените от луната нощни часове, сега грееха пурпурни като коледни вратовръзки, жълти като маргаритки, изумруденозелени, бели, електриковосини и портокаловооранжеви; шаваха-потрепваха-шумоляха на вятъра. Увеселителните атракциони блестяха и сияеха толкова ярко под силното августовско слънце, че дори и отдалеч изглеждаха не само по-нови и по-изискани отпреди, но и сякаш бяха покрити със сребро и чисто злато, като сътворени от елфи машини в приказка.

В девет и половина вратите на лунапарка още не бяха отворени за посетители. Само няколко лунапарковци се разхождаха по алеята.

На централния „площад“ двама души събираха боклука със заострени прътове и го пъхаха в големи торби, окачени на раменете им. Разменихме си „’Драсти!“ и „’Рутру“.

На глашатайската платформа на къщата на смеха, на пет фута от земята, с ръце на бедрата стоеше набит господин с тъмна коса и приличен на дръжка мустак и се взираше нагоре към гигантското клоунско лице, което представляваше цялата предна стена на атракциона. Сигурно ме беше зърнал с ъгълчето на окото си, защото се обърна, сведе поглед и ме попита за мнението ми дали носът на клоуна следва да се боядиса. Отвърнах:

— На мен ми изглежда добре. Като че ли е бил боядисван миналата седмица. Хубаво яркочервено.

Дръжкомустакатият отвърна:

— Таман миналата седмица е боядисван. Преди беше жълт, четиринайсет години все жълт, а след това миналия месец взех, та се зажених за първи път, и съпругата ми, Джизел, рече, че носът на клоуна трябва да е червен, и нали милея за Джизел, мътните го взели, реших да го боядисам, така и сторих, обаче сега Господ да ме тръшне, ама ми се струва, че беше грешка, понеже, когат беше жълт, туй говореше за нос с характер, сещаш се, а сега е като всеки един клоунски нос, дето човек среща в прокълнатия си от Господа живот, и каква полза от тая работа?

Лунапарковецът явно не търсеше отговор, защото скочи от платформата и мърморейки, закрачи към страничната стена на къщата на смеха и изчезна от поглед.

Вървях по алеята, докато стигнах до „Камшика“, където малък жилав мъжага ремонтираше един генератор. Косата му беше с такъв оттенък на оранжевото, дето не е нито махагон, нито рижо и въпреки това всички му викат „червено“, тъй де, и луничките му бяха толкова многобройни и наситени, че изглеждаха фалшиви — все едно са били внимателно нанесени на бузите и на носа му. Казах му, че съм Слим Маккензи, а той не ме осветли кой е. Долових онова кланово, потайно настроение, присъщо за дългогодишните лунапарковци, тъй че побъбрих известно време за шатрички и парцалки, където съм работил в Средния запад, през цялото Охайо, а той продължаваше да се занимава с генератора и не обелваше и дума. Накрая сигурно съм успял да го убедя, че съм редовен, понеже обърса омазнените си длани с парцал, каза ми, че се наричал Руди Мортън, но всички му викали Ред, кимна ми и запита: