Дин Кунц - Отвъдни очи

В двора пред къщата ни се издигаше голям плачещ смърч, чиито извити клони бяха обвити в елегантни воали от зеленикавочерна дантела. През лятото бляскавият листак служеше за дисплей за слънчевата светлина горе-долу по същия начин както кадифената подложка на бижутера помага на скъпоценните камъни да изпъкнат с най-добрите си черти; клоните често бяха обвити с безплътни, но главозамайващи вериги и нанизи перли, и бляскави огърлици, и блещукащи дъги от бижута, съставени изцяло от слънчева светлина. През зимата снегът оковаваше плачещия смърч, подчертавайки странната му форма; ако денят биваше ясен, дървото приличаше на празнуващ коледар — но ако бе мрачен, то представляваше оплаквач в гробищен двор, самото въплъщение на нещастие и мъка.

Този смърч беше надянал оплакваческите си дрехи в деня, когато убих чичо Дентън. Аз имах брадва. Той разполагаше с голите си ръце. Въпреки това не беше лесно да се отърва от него.

Още един лош спомен. Размърдах се и затворих отново очи. Ако се надявах в крайна сметка да заспя, то трябваше да си мисля само за хубавите времена, за мама, татко и за сестрите ми.

Бях роден в бялата фермерска къща, издигаща се зад плачещия смърч, бях силно желано бебе и многообичано дете, първи и единствен син на Синтия и Кърт Станфиъс. Всяка от двете ми сестри притежаваше точната доза мъжкаранство, че да представляват те добри другарки в игрите на единствения си брат, и точната доза женска грация и чувствителност, за да ми налеят маниери, изисканост и елегантност, които инак можеше и да не придобия в простичкия свят на провинциалните долини в Сискию.

Сара Луиза, руса и светла като нашия баща, беше две години по-голяма от мен. От ранни години тя чертаеше и рисуваше с такава вещина, че ще речеш, дето в предишния си живот е била прословут художник, а мечтата й беше да си вади хляба с четки и палитра. Имаше особен подход към животните. Можеше да се справи с лекота и без усилие с всеки кон, да очарова зла котка, да успокои пълен с изнервени квачки кокошарник само като мине между пилетата, и бързо можеше да предизвика умилителна усмивка и размахана опашка дори у най-злобното куче.

Дженифър Рут, брюнетка и мургавелка като майка ни, беше три години по-голяма от мен. Ненаситна читателка на фантастични и приключенски книги също като Сара, Джени обаче не притежаваше достоен за отбелязване артистичен талант, макар че бе превърнала в изкуство уменията си с числата. Способността й да борави с тях във всички форми и математически дисциплини беше постоянен източник на изумление за всички останали в домакинството на Станфиъс, защото за нас, останалите, ако ни дадяха избор между събиране на дълга колонка с числа и надяване на нашийник на бодливо свинче, всеки божи път бихме избирали свинчето.

Джени имаше също и фотографска памет. Можеше да цитира дума по дума книги, прочетени преди години и двамата със Сара много завиждахме за лекотата, с която сестра ни трупаше бележник след бележник, изпълнени само с отлични оценки.

Биологичната магия и изумително рядък шанс прозираха в съчетанието на гените на майка ми и баща ми, защото нито едно от децата им не бе избегнало товара на изумителен талант. Не че беше много трудно да се разбере как са успели да ни създадат. Те също бяха надарени по свой собствен начин.

Баща ми беше музикален гений и в случая използвам думата „гений“ в оригиналния смисъл — не като показател за IQ, а за да изразя факта, че той притежаваше невероятни вродени способности, в дадения случай — музикален талант. Нямаше инструмент, на който, след като го вземе, да не засвири добре за не повече от ден, а за седмица можеше да изпълнява най-сложните и тежки номера с лекота, достигането на която при другите хора изисква години усилия. В дневната ни стоеше пиано и татко често свиреше — наизуст — мелодии, които е чул същата сутрин по радиото, докато е карал пикапа из града.

В течение на няколкото месеца след смъртта му цялата музика избяга от дома ни както образно казано, така и в буквалния смисъл.

Бях на петнадесет, когато почина баща ми и по онова време вярвах, че смъртта му е случайна — нещо, в което вярваха и всички останали. Повечето хора и досега си мислят така. Аз обаче вече знам, че го е убил чичо Дентън.

Да, но аз бях премахнал Дентън, тогава защо не можех да спя? Бях отмъстил, бях донесъл сурова справедливост, тъй че защо не успявах да намеря покой поне за час или два? Защо всяка нощ бе изпитание за мен? Можех да спя само когато безсънието ме доведеше до толкова крайна степен на изтощение, че изборът ми се свеждаше до унес или лудост.