Дин Кунц - Отвъдни очи

На повечето провинциални панаири има и надбягвания с коне в допълнение към изложенията на добитък, лунапарковете и полуразсъблечените танцьорки, тъй че на повечето панаирджийски парцели под трибуните ще откриете съблекални и душове, построени за удобство на жокеите и коларите. Този тук не правеше изключение. Вратата беше заключена, но това не можеше да ме спре. Вече не бях просто орегонско фермерче, все едно с каква страст се молех да си възвърна тази изгубена невинност; бях се превърнал наместо това в младеж с познания от пътя. Носех си в портфейла тънка, твърда ивица пластмаса и сега я използвах да отворя за под минута паянтовия катинар. Влязох вътре, включих лампите и заключих вратата зад гърба си.

Зелените метални тоалетни боксове бяха подредени отляво, овехтелите мивки и пожълтели от годините огледала се намираха отдясно, а душовете — в дъното. През средата на голямата зала минаваше двойна редица опрели гръб в гръб издраскани и очукани шкафчета, пред тях стояха надрани пейки. Гол циментов под. Стени от циментови блокчета. Голи флуоресцентни лампи на тавана. Смътно неприятни миризми — пот, урина, развалено мазило, мухъл — и натрапчива, всепоглъщаща смрад на боров дезинфектант, придаваща на въздуха непоносима тежест, от която почти се намръщих и която не беше достатъчно — почти, но не съвсем — отвратителна да ми се догади от нея. Съблекалнята под трибуните не беше луксозно кътче. Нито пък място, където имаш шанс да срещнеш някой от клана Кенеди например или Кари Грант. Но тук нямаше прозорци, което означаваше, че спокойно мога да оставя лампите светнати, а и беше много по-прохладно — макар и не по-малко влажно, — отколкото прашния лунапарк отвън.

Първото, което направих, беше да изплакна металния вкус на кръв от устата си и да си изчистя зъбите. В замъгленото огледало над мивката погледът ми изглеждаше толкова див и зловещ, че бързо отклоних очи встрани.

Тениската ми беше скъсана. И тя, и джинсите бяха окървавени. След като се изкъпах, измих смрадта на таласъма от косата си и се обърсах с наръч салфетки от кутията над мивката, извадих от раницата си и облякох друга тениска и чифт джинси. В една от мивките отмих част от кръвта от съсипаната горница, накиснах добре и панталоните, изцедих ги и след това ги зарових в почти пълния варел с боклук до вратата, понеже не ми се щеше да ме спипат с доказателство — окървавени дрехи в раницата ми. Остатъкът от гардероба ми се състоеше изцяло от току-що обутите нови джинси, тениската, която бях надянал, и още една резервна, чифт боксерки, чорапи и тънко джинсово яке.

Когато го издирват за убийство, човек пътува с малко багаж. Единствените тежки вещи, които носи, са спомените, страхът и самотата.

Реших, че най-безопасното място да прекарам последния час от нощта е тук, в съблекалните, под трибуната. Разгънах спалния си чувал на пода пред вратата и се изтегнах на него. Никой не би могъл да влезе вътре, без да ме вдигне по тревога в момента, когато се заеме с ключалката, а тялото ми щеше да послужи за спирачка на вратата, така че нашествениците да останат отвън.

Оставих лампите светнати.

Не се страхувах от тъмното. Просто предпочитах да не се подлагам на мрака.

Затворих очи и се замислих за Орегон…

Изпитвах носталгия по фермата, по буйните ливади, където си бях играл като дете, и по сенките на могъщите планини Сискию, пред които хребетите от Изтока изглеждаха древни, износени и патинирани. В спомени, които се разгъваха сега като невероятно сложни скулптури оригами, видях издигащите се върхове на Сискию, обрасли от край до край с огромни ситкински смърчове, разпръснати тук-там плачещи смърчове (най-прекрасните от всички иглолистни), лавзонови лъжекипариси, дъгласови ели, бяла ела с ухание на мандарина, с която по аромат можеше да си съперничи само качулатият тамянов кедър, дрян без мирис, но с бляскави листа, едролистен клен, провиснал западен клен, спретнати редици от тъмнозелени еленови дъбове и дори в избелялата светлина на спомена тази сцена ми спря дъха.

Братовчед ми Кери Харкънфийлд, завареният син на чичо Дентън, бе сполетян от особено ужасна смърт насред цялата тази красота. Убиха го. Той беше любимият ми братовчед и мой най-добър приятел. Дори месеци след смъртта му, та чак и по времето, когато се озовах в лунапарка на „Сомбра Брадърс“, все още усещах загубата му. Остро.

Отворих очи, втренчих се в петносаните от водата и покрити с прах плочки на окачения таван на съблекалните и се насилих да блокирам втрисащия спомен за смазаното тяло на Кери. Имах и по-хубави спомени от Орегон…