Дин Кунц - Отвъдни очи

Въпреки августовската жега зъбите ми тракаха. Сърцето ми блъскаше толкова яростно и силно, че бях изненадан, че пазачите не са го чули при все вдигания от двигателя на седана им шум. Дишането ми беше шумно като ковашки мях. Бях досущ човека оркестър, специализиращ в ритъм, неподкрепен от мелодия.

Облегнах се смазан на будката, докато премине треперенето ми и докато си повярвам достатъчно, че да се захвана с трупа, който бях оставил в павилиона с блъскащите колички. Да се отървеш от мъртвец изисква стабилни нерви, спокойствие и предпазливостта на мишка на изложба на котки.

В крайна сметка, когато отново се взех в ръце, навих спалния си чувал, овързах го в плътен вързоп и го занесох заедно с раницата в плътния мрак до „Клати-върти“. Оставих всичко там, където можех да го намеря отново, но нямаше да се вижда от алеята.

Върнах се при блъскащите колички.

Цареше пълен покой.

Портичката изскърца леко, когато я бутнах да се отвори.

Всяка стъпка, която правех, отекваше под дървения под.

Не ми пукаше. Този път не се опитвах да се промъкна към някого.

Лунната светлина блещукаше отвъд откритите страници на павилиона.

Лъскавата боя на балюстрадата сякаш сияеше.

Тук, под покрива, се гъчкаха гъсти сенки.

Сенки и влажна горещина.

Миниатюрните колички се гушеха като овце на тъмно пасище.

Трупът беше изчезнал.

Първата ми мисъл беше, че съм забравил къде точно го бях оставил: може би се намираше отвъд онази другата двойка блъскащи колички или пък ей там , в онзи другия басейн здрач отвъд досега на лунната светлина.

След това си помислих, че когато го оставих, таласъмът може да не е бил напълно мъртъв. Умиращ — да, определено беше смъртоносно ранен, но може би не и същински мъртвец, и дали не бе съумял да се извлачи до друг ъгъл на сградата, преди да предаде Богу дух? Започнах да претърсвам насам-натам, около и между количките, като нетърпеливо надничах във всяко езерце и локва чернота — без успех, като изключим нарастващото ми вълнение.

Спрях се. Заслушах се.

Цареше тишина.

Разкрих се за психичните вибрации.

Нищо.

Смятах, че помня под коя кола се е търкулнало фенерчето, когато го съборихме от бронята. Порових и го намерих — и това ме успокои, че не съм сънувал цялата битка с таласъма. Когато щракнах копчето, евъредито се включи. Прикривайки с длан лъча, окъпах пода в светлина и видях други доказателства, че зловещият сблъсък, който си спомнях, не е бил част от кошмар. Кръв. Предостатъчно кръв. Започваше да се съсирва и да попива в дървенията, да добива оттенък между пурпур и кафеникаво, а по краищата да става ръждивокафява, да изсъхва, но беше без съмнение кръв и по пръските, ивиците и пролетите локви можех да пресъздам схватката, каквато я помня.

Намерих си и ножа, и той също бе покрит със съхнеща кръв. Понечих да го върна в канията вътре в ботуша ми, но след това се огледах предпазливо в нощта около мен и реших да държа оръжието под ръка.

Кръвта, ножът… но трупът бе изчезнал.

Липсваше и кесията с инструменти.

Искаше ми се да побягна, да си обирам крушите оттук, без дори да отлагам за времето, нужно ми да се върна до „Клати-върти“ да си взема нещата; просто да се втурна по алеята, вдигайки облаци стружки, да изтърча до предната порта на щатския увеселителен парцел, да се покатеря по нея и да тичам още по-нататък, Исусе, да тичам, без да спирам часове наред, право към утрото, през пенсилванските планини, към пустошта, докато не намеря поток, където мога да отмия кръвта и смрадта на противника си, където ще намеря постеля от мъх и ще се отпусна в скривалището на плевелите, където мога да спя в мир, без да се боя, че може да съм бил забелязан от някой — или от нещо . Бях просто хлапе на седемнайсет години.

Но през изминалите няколко месеца фантастичните ми и ужасяващи преживявания ме бяха закоравили и накарали бързо да порасна. Оцеляването изискваше от това момче да се държи като мъж и не просто като какъвто и да е мъж, а такъв с нерви от стомана и воля от желязо.

Вместо да побягна, излязох навън и обиколих сградата, изучавайки прашната почва под лъча на фенерчето. Не намерих следи от кръв, каквито определено трябваше да са останали, ако таласъмът бе възстановил достатъчно сили да изпълзи нанякъде. Знаех от опит, че тези твари не са по-добре защитени от смъртта, отколкото бях аз; не можеха да се лекуват по магически начин, да станат и да се върнат от гроба. Чичо Дентън не беше неуязвим; веднъж мъртъв, си остана мъртвец. И за този важеше същото — той беше паднал мъртъв на пода на павилиона, безспорно труп; все още беше мъртъв, незнайно къде, но труп. Което оставяше само едно възможно обяснение за изчезването му — някой беше намерил тялото и го беше отнесъл.