Дин Кунц - Отвъдни очи

— Както пожелаете — отвърнах.

— Няма ли да попиташ за какво става дума?

— Може да ми обясните и утре.

— Не искаш ли възможност да се откажеш?

— Не.

— В цялата работа определено има и риск!

Вдигнах четирите долара, които ми беше дал Желето:

— Купихте си поемането на рискове.

— Евтино се продаваш.

— Нямам предвид, че съм купен с четири долара, Желе. А с любезността ви.

На домакина ми му стана неудобно от комплимента.

— Я си обирай крушите оттук, хапни обяд и върви да си печелиш хляба! В парка не търпим лентяи!

Чувствайки се по-добре, отколкото от месеци насам, излязох от предния кабинет и Кеш Дули ми предложи да си оставя снаряжението при него, докато ми намерят легло във фургоните, а след това отидох при закусвалнята на Сам Тризър, за да похапна за обяд. Наричат този тип барачки „закусвални“ или „щандчета“, понеже няма места за сядане, та трябва просто да си вземеш храната и да я изядеш в движение. Хапнах два идеални чили дога, пържени картофки и ванилов шейк и след това се насочих към алеята.

Според класацията на провинциалните панаири този беше доста над средното ниво, практически от големите — но не чак толкова голям, колкото важни панаири на места като Милуоки, Сейнт Пол, Топека, Питсбърг и Литъл Рок, където приходите от входа можеше да достигнат четвърт милион в хубав ден. При все това четвъртък беше близо до уикенда. А и беше лято, децата не ходеха на училище, пък и много хора бяха на почивка. Освен това в сърцето на селскостопанска Пенсилвания панаирът беше най-големият съществуващ източник на интересни преживявания — хората идваха от петдесет-шестдесет мили наоколо — и макар че портите току-що бяха отворени, хиляди паричковци вече се тълпяха по алеята. Всички щури будки и останалите игри бяха готови да въртят бизнес, операторите им започваха да захранват преминаващите тълпи и много от атракционите вече работеха. Във въздуха се носеше аромат на пуканки, дизелово гориво и готварска мазнина. Пищната фантазия тепърва въртеше ръчката на двигателя си, но след няколко часа щеше да работи с пълна пара — хиляда екзотични звуци, всепоглъщащото сияние на цветове и движения, които с времето ще се раздуват, докато накрая се превърнат в самата вселена, докато стане невъзможно да повярва човек, че отвъд панаирния парцел съществува нещо друго.

Подминах „Блъскащите колички“, отчасти изтръпнал в очакване да видя полиция и тълпа ужасени зяпачи, но будката за билети беше отворена и количките се движеха, а паричковците пищяха, но само от възбуда, докато блъскаха една в друга гумените брони на возилата си. Ако някой беше забелязал пресните петна на пода на павилиона, то не беше осъзнал, че са от кръв.

Питах се къде ли е отнесъл трупа неизвестният ми помощник, чудех се кога ли най-сетне ще излезе на открито и ще ми се разкрие. И когато се разкрие, какво ще иска от мен, за да запази мълчанието си?

„Якият удар“ се намираше на две трети от протежението на първото площадче, от външната страна на парцела, сместен между игра с балони и малката раирана шатра на гадателката. Беше просто устройство, което се състоеше от осемнайсетинчова квадратна подложка за удряне, качена на пружини и предназначена да измерва силата на сблъсъка, и противотежест, оформена като висок двайсет фута термометър с камбанка на върха му. Младежите, които искаха да впечатлят момичетата си, трябваше да платят само петдесет цента, да вземат осигурения от оператора ковашки чук, да го завъртят яката и да стоварят удар върху подложката. Това щеше да покатери малко дървено блокче нагоре по термометъра, разделен на пет секции: БАБИШКЕРА, ДЯДКО, ДОБРО МОМЧЕ, КОРАВ ТИП И МЪЖАГА. Ако си мъжага достатъчно да качиш блокчето чак до върха и да разклатиш камбанката, не само впечатляваш момичето си и получаваш по-добра възможност да бръкнеш в гащичките й, преди нощта да отмине, но печелиш и евтино плюшено животинче.

До „Якия удар“ се намираше сергийка с рошави плюшени мечета, които не изглеждаха и наполовина толкова евтинджос, колкото са обикновените награди в такъв тип игри, а на столче до мечетата седеше най-красивото момиче, което някога съм виждал. Носеше кафяви джинси и карирана риза в кафяво и червено и смътно забелязах, че тялото й е жилаво и изумително пропорционално, но, честно казано, не се вглеждах особено в телосложението й — не и тогава, а чак по-късно, — понеже първоначално вниманието ми бе привлечено от косата и лицето й.