Дин Кунц - Отвъдни очи

Фермерчето не спря при „Якия удар“, а аз продължих да си изпълнявам номера, докато го наблюдавах как ме подминава, а няма и десет минути по-късно видях второ чудовище. Това бе приело облика на набит, сивокос господин на около петдесет и пет, само дето нечовешките му форми бяха отвратително разголени пред погледа ми.

Знаех, че това, което виждам, не е всъщност таласъмът в оригиналната му форма, затворен в някакъв вид пластмасова плът. Човешкото тяло си е съвсем истинско. Предполагам, че възприемах като „реален“ или духа на таласъма, или биологичния потенциал на върколашката му същност.

А в три без четвърт видях още двамина. На външен вид представляваха просто двойка привлекателни девойчета, зяпачки от малкия град, на които им се върти главата от лунапарка. Но в тях се криеха чудовищни твари с трепкащи розови зурли.

В четири покрай „Якия удар“ бяха минали четирийсет таласъма и няколко от тях дори бяха спрели да изпробват силата си, и по това време доброто ми настроение най-сетне се бе изпарило. Нямаше начин тълпата по алеята да наброява повече от шест до осем хиляди, тъй че чудовищата сред паричковците многократно превъзхождаха обичайното съотношение.

Ставаше нещо; нещо щеше да се случи днес следобед на централната алея на „Сомбра Брадърс“ и това изумително сборище на таласъми имаше една цел — да станат свидетели на човешкото нещастие и страдание. Целият им вид сякаш не просто се наслаждаваше на нашата болка, а направо процъфтяваше от нея, хранеше се с нея, сякаш агонията ни беше тяхна единствена — или основна — прехрана. Бях ги срещал на големи групи единствено на сцени на трагедии: погребението на четирима гимназисти от футболния отбор, загинали в автобусна катастрофа в родното ми градче преди няколко години; ужасна верижна катастрофа в Колорадо; пожар в Чикаго. Сега, колкото повече таласъми забелязвах сред обикновените паричковци, толкова по-студено ми ставаше насред августовската жега.

По времето, когато ми хрумна обяснение на събитието, бях толкова на нокти, че сериозно обмислях да използвам ножа в ботуша си, да накълцам поне един-двама от тях и след това да хукна да си спасявам кожата. Но точно тогава осъзнах какво всъщност се случва. Таласъмите бяха дошли да видят инцидента в павилиона на „Блъскащите колички“, в очакване някой шофьор да бъде осакатен или убит. Да. Разбира се! Точно с това се бе занимавал копелдакът снощи, преди да му се изпреча и да го убия. Бих сигурен, че знам какво е имал намерение да направи, защото бе човъркал захранването на моторчето на една от малките колички. Като го убих, без да знам, бях спасил някой нещастен паричко от електрическия стол.

По таласъмската мрежа се бе предал слухът: Смърт, болка, ужасно осакатяване и масова истерия на лунапарка утре! Не пропускайте това изумително представление! Доведете жената и децата! Кръв и цвърчаща плът! Шоу за цялото семейство!

В отговор на това съобщение зяпачите се събираха, но обещаният пир от човешка мъка не им бе сервиран, така че обикаляха по алеята и се опитваха да разберат какво се е случило, може би дори търсеха таласъма, когото бях убил.

От четири следобед докъм пет, когато се появи да ме смени другият работник, духът ми се бе повишавал непрестанно, понеже не бях забелязал нито един враг повече. Свободен от дежурство, прекарах половин час в обикаляне из тълпата, но таласъмите явно се бяха разотишли разочаровани.

Върнах се в закусвалнята на Сам Тризър да си взема вечеря. Почувствах се много по-добре, след като похапнах и дори си подсвирквах, когато по пътя ми към щаба на лунапарка, където се канех да проверя в кой фургон са ме настанили, се срещнах с Желето Джордан при въртележката.

— Как върви? — попита той, повишавайки глас да надвика музиката на калиопата.

— Страхотно.

Преместихме се до будката за билети, встрани от потока паричковци.

Желето похапваше шоколадова поничка. Облиза устни и каза:

— Рия явно не ти е отхапала нито ушите, нито пръстите.

— Тя е мила — отвърнах.

Той вдигна вежди.

— Ами такава си е — защитих се, — малко е сурова може би и определено е твърда в приказките. Но под всичкото това се крие една достойна дама, чувствителна и заслужаваща си да я опознае човек!

— О, ти си прав. Абсолютно. Не се изненадвам от думите ти — а от това, че така бързо прозря през коравата й маска. Повечето хора не си дават труда да търсят доброто в нея, а мнозина никога не го и забелязват .