Дин Кунц - Отвъдни очи

Духът ми се повиши още повече, когато чух от него потвърждението на смътните ми парапсихични впечатления. Искаше ми се Рия да се окаже добра. Много ми се щеше под маската на Ледената дева тя да излезе свястна. Исках да е човек, когото си струва да опознаеш. Дявол го взел, всичко това се свеждаше до едно — просто я желаех и не исках да се окаже, че бленувам някоя, която си е съвсем истинска кучка.

— Кеш Дули ти е намерил фургон, където да се настаниш — добави Желето. — По-добре да свършиш тая работа, докато си в почивка!

— Така и ще сторя!

Чувствах се чудесно, когато започнах да му обръщам гръб, но после с ъгълчето на окото си видях нещо, което ме свали с трясък от висините. Завъртях се трескаво обратно към Желето, като се молех да съм си въобразил онова, което ми се стори, че съм зърнал, но не беше просто плод на въображението ми: все още си беше там. Кръв. По цялото лице на господин Джордан имаше кръв. Не истинска, нали разбирате. Той си дояждаше шоколадовата поничка, не беше ранен, не изпитваше болка. Това, което ми се изпречваше, беше ясновидско видение, знамение за предстоящо насилие. И не просто за някакво насилие. Наложен върху живия Желето беше образ на лицето му в смъртта, с отворени и невиждащи очи, с омацани с кръв пухкави бузи. Той не плуваше през реката на времето към някакво нараняване… а към неизбежна смърт.

Г-н Джордан примигна срещу мен:

— Какво има?

— Ъъъ…

Ясновидското видение избледня.

— Има ли нещо, Слим?

Видението бе изчезнало.

Нямаше как да кажа на г-н Джордан какво съм видял и да го накарам да повярва. А и дори ако можех да го принудя да ми има доверие, нямаше начин да успея да променя бъдещето.

— Слим?

— Не — отвърнах. — Няма нищо. Просто…

— Е?

— Исках пак да благодаря.

— Прекалено си благодарен, хлапе. Не мога да понасям лигави кученца — Желето се намръщи. — А сега си обирай крушите от полезрението ми!

Поколебах се. След това, за да прикрия объркването и страха си, добавих:

— Това твоята версия на Рия Рейнс ли беше?

Той примигна отново и ми се ухили:

— Да. Как ти се стори?

— Почти го докара на суровост!

Оставих го да се смее, а докато се отдалечавах, се опитах да се самоубедя, че предсказанията ми невинаги се сбъдват… (макар че се сбъдваха почти винаги).

… и че дори ако той ще умре, няма да е скоро… (макар че долавях, че всъщност ще е съвсем скоро).

… и че дори ако ще е скоро, почти сигурно мога да измисля какво да сторя, за да предотвратя събитието.

Все нещо.

Почти сигурно.

Към полунощ тълпата започна да оредява и алеята полека-лека — да затваря, но аз задържах „Якия удар“ отворен до почти дванайсет и половина, отмъквайки последните половинки долари, понеже исках в областта на приходите от първия си работен ден да постигна МЪЖАГА (а не просто ДОБРО МОМЧЕ). Един заранта бе подминал с няколко минути, когато затворих атракциона и се насочих към поляната в задния край на общинския парцел, където лунапарковците бяха настанили подвижното си градче.

Зад гърба ми последните лампи по трасето запримигваха с напускането ми, сякаш цялото им представление е било, кажи-речи, предимно за моя облага.

Пред и под мен, в голяма, оградена от дървета ливада, в спретнати редици бяха подредени близо триста фургона. Повечето бяха собственост на концесионери и техните семейства, но дузина или две принадлежаха на „Сомбра Брадърс“ и се даваха под наем на подобните на мен лунапарковци, които не държаха нотариален акт за своя собствена квартира. Панаирджиите наричаха този керван „Гибтаун на колела“. През зимата, когато не се изнасяха представления, повечето от тези хора пътуваха на юг до Гибсънтаун, Флорида — „Гибтаун“, както го наричаха местните, които го бяха построили, — населен изцяло с лунапарковци. Гибтаун беше техният рай, сигурното им убежище, единственото място на света, което наистина можеха да нарекат свой дом. От средата на октомври до късния ноември те се насочваха към Гибтаун, стичайки се от всички лунапаркове в страната, от големите трупи като „И. Джеймс Стрейтс“ и до най-малките шатрички и парцалки. Там, под слънцето на Флорида, лунапарковците или притежаваха прелестно оформени парцели, които очакваха да приютят фургоните им, или пък си имаха по-големи фургони, кацнали на стабилни бетонни основи, и в това убежище си оставаха до началото на новите турнета през пролетта. Дори извън сезона лунапарковците предпочитаха да се държат заедно, отделени от обикновения свят, който като цяло смятаха за твърде скучен, недружелюбен и тесногръд, и изпълнен с твърде много ненужни правила. Когато пътуваха, без значение къде ги откарваше работата им по време на разгара на сезона, лунапарковците се държаха здраво за идеала на Гибсънтаун и се завръщаха всяка нощ на познато място, в този Гибтаун-на-колела.