Дин Кунц - Отвъдни очи

Казах на Рия, че Желето Джордан ме е помолил да свърша нещо за него утре и че не знам кога ще съм на разположение да работя на „Якия удар“, но тя вече го знаеше.

Каза ми:

— Когато приключиш със задачата, за която си нужен на Желето, иди при „Удара“ и освободи Марко — това е младежът, който те заместваше по време на почивката ти днес. Той ще върти чука, докато те няма.

Благодарих й за заплатата ми и за възможността да се докажа, а тя не реагира по никакъв начин, тъй че се извърнах и тръгнах тромаво към вратата.

След миг Рия ме повика:

— Слим?

Спрях и отново се обърнах към нея.

— Да?

Тя стоеше с ръце на бедрата, намръщена, с присвити очи и изглеждаше много сърдита. Помислих си, че ще ми се скара за нещо, но тя рече:

— Добре дошъл на борда!

Не мисля, че дори осъзнаваше колко сърдита изглежда — или че знаеше как да си придаде какъвто и да е друг вид.

— Благодаря — отвърнах. — Хубаво е да усещам палуба под краката си!

С ясновидството си долавях привлекателна нежност у нея, специална уязвимост под бронята, която си бе изградила за защита от света. Онова, което казах на Желето, беше вярно: наистина имах чувството, че под зловещия вид на амазонка Рия крие една чувствителна жена. Но докато стоях на прага и през рамо се взирах в нея, а тя позираше студено до отрупаната с пари кухненска маса, усетих и нещо друго освен това — тъга, която не бях забелязал преди. Беше дълбока, добре прикрита и мъчителна меланхолия. Дори и както беше смътна и неясна, каквито обикновено са парапсихичните излъчвания, все пак ме трогна дълбоко и ми се прииска да се върна при Рия, да я прегърна здраво и без грам сексуално намерение просто да я прилаская — и може би да изцедя част от загадъчната й мъка.

Не отидох при нея и не я взех в обятията си, понеже знаех, че няма да схване правилно намеренията ми. Дявол го взел, предположих, че ще ми забие коляно в слабините, ще ме изрита през вратата, ще ме избута по металните стълби, ще ме просне на земята и ще ме уволни.

— Продължавай да се справяш така добре на „Якия удар“ — додаде Рия — и няма да останеш дълго там. Ще те преместя на по-добро място!

— Ще дам всичко от себе си.

Пристъпвайки към фотьойла, където я бях видял при първоначалното си влизане, началничката ми добави:

— Тази година ще купувам още една или две концесии. Големи концесии. Трябват ми доверени хора, които да ги въртят!

Осъзнах, че тя не иска да си тръгвам. Не че беше привлечена към мен; не бях неустоим или нещо подобно. Рия Рейнс просто не искаше да остава сама точно сега. По принцип да. Но не точно сега. Щеше да се опита да задържи госта си, все едно кой беше той. Не се възползвах от прозрението си за самотата й, но също така усетих и че тя не осъзнава колко очевидно е то; щеше да се притесни, ако се усетеше, че внимателно изградената й маска на корава самодостатъчност временно се е разтопила. И щеше да се ядоса. И, разбира се, да си изкара яда на мен.

Така че казах само:

— Е, надявам се никога да не те разочаровам! — усмихнах се, кимнах и добавих: — Ще се видим утре!

И прекрачих през прага.

Тя не ме повика да се върна. В съкровените дълбини на все още юношеското си, вечно възбудено, незряло и безумно романтично сърце все се надявах, че Рия ще ме заговори; че когато се обърна, ще я намеря на прага на фургона, озарена от лампата зад гърба си досущ фея, и че ще ми каже — тихо, тихо — нещо невероятно съблазнително, а след това ще я занеса до леглото за нощ на необуздана страст. В реалния живот обаче нещата не се случват по този начин.

На последното стъпало наистина се обърнах и погледнах назад, и я видях , и тя действително гледаше към мен, но все още си стоеше вътре и отново се бе настанила на фотьойла. Представляваше толкова поразително еротична картина, че за момент не бях способен да помръдна, дори да знаех, че ме връхлита таласъм и възнамерява да ми види сметката. Голите крака на Рия бяха изпънати пред нея и леко разтворени, а светлината от настолната лампа придаваше на нежната й кожа маслен отблясък. Водопадът от лъчи оставяше сенки под гърдите й да подчертават съблазнителните им форми. Елегантните й ръце, деликатното й гърло, безупречното й лице, махагоново русата й коса — всичко сияеше, великолепно и златно. Рия не беше просто очертана и любовно погалена от светлината; по-скоро самата тя изглеждаше като източник на светлина, сякаш тя — вместо лампата — светеше отвътре. Нощта бе настъпила, но слънцето не я бе напуснало.