Дин Кунц - Отвъдни очи

Отивахме в Йонтсдаун да смажем релсите пред влака на трупата, която щеше да пристигне в ранните утринни часове в неделя. Въпросните релси с нужда от гресиране в действителност не бяха онези, по които тракаше влакът; вместо това водеха право към джобовете на йонтсдаунските градоначалници и важни общественици.

Желето се водеше главен мениджър на лунапарк „Сомбра Брадърс“, което бе отговорна и важна работа. Но се явяваше също и „уредник“ и задълженията му в тази му роля понякога можеха да са по-съществени от всичко друго, което правеше, докато носеше мантията на управител. Всеки лунапарк си имаше човек, чиято работа беше да подкупва местните власти и те го наричаха уредник, понеже вървеше пред трупата и уреждаше нещата с ченгетата, градската управа и общинските съветници, както и някои други ключови правителствени чиновници — „даряваше“ ги с джобни пари и наръчи безплатни билети за семействата им и за приятелите. Ако някой лунапарк се опиташе да работи без уредник, без допълнителния чадър на подкупа, полицията щеше да нахлуе на трасето в отмъстително настроение. Щяха да затворят игрите, дори ако става дума за честни атракциони, където не облекчават паричковците от паричките им. Злобни и упражняващи властта си със злорадо пренебрежение към честност и ред, ченгетата щяха да раздигнат и най-чистите представления с момичета, да прочетат накриво здравните наредби, за да затворят всички закусвални, закономерно да обявят адреналиновите атракциони за опасни, въпреки че по разрешително са сигурни, и бързо и ефективно да задушат лунапарка, докато не падне на колене. Желето трябваше да предотврати именно такава катастрофа в Йонтсдаун.

Джордан беше чудесен за тази работа. Един уредник трябва да бъде очарователен, забавен и приятен, а той притежаваше тези качества. Уредникът трябва да има добре окачен език, да е способен да се подмазва елегантно, да може да плати подкуп, без да го прави да изглежда като такъв. За да поддържа илюзията, че отплатата не е нищо повече от подарък от приятел — и следователно да позволи на корумпираните власти да си запазят самоуважението и достойнството — един уредник следва да помни подробности за полицейските началници и шерифи, и кметовете и останалите управници, с които се разправя година след година, така че да може да им задава специфични въпроси за съпругите и да е в състояние да споменава децата им по име. Трябва да се интересува от тях и да изглежда доволен да ги види пак. При все това не бива да си позволява да се държи твърде свойски; в крайна сметка той е просто лунапарковец, което в очите на повечето обикновени хора си е, кажи-речи, по-нископоставен подвид на човечеството, а прекомерната фамилиарност определено би била посрещната със студено отхвърляне. Понякога се налагаше уредникът да бъде и корав, дипломатично да отказва да удовлетвори настояванията за повечко мед, отколкото лунапаркът бе в състояние да даде. Да си уредник беше изкуство, сходно с ходенето по въже без предпазна мрежа и над яма, пълна с гладни мечки и лъвове.

Докато карахме през пенсилванската провинция на мисия за внимателна корупция, Желето забавляваше двама ни с Люк Бендинго с безконечен поток от шеги, стихчета, майтапи и много смешни вицове от годините си по пътя. Разказваше всяка шега с очевидно задоволство и рецитираше всяко стихче с елегантен стил и густо. Осъзнах, че за него игрите на думи и забавните рими, и изненадващите завършеци бяха просто друг вид играчки, подходящи забавления за моментите, когато истинските играчки по лавиците в кабинета не са му подръка. Макар че изпълняваше ефективно задачата си на надзираващ многомилионен бизнес главен управител, а беше и корав уредник, който можеше да се справя добре в сложни ситуации, Желето определено бе запазил част от себе си непораснала — едно щастливо дете, което гледаше на света с почуда изпод четирийсет и пет години суров опит и неизброими паунди тлъстини.

Отпуснах се и се постарах да се забавлявам — задача, с която горе-долу се справих, но не можех да забравя вчерашния си сблъсък с видението на покритото с кръв лице на Желето, с отворени невиждащи очи. Веднъж бях спасил майка си от сериозна травма и възможна смърт, като я убедих в достоверността на парапсихичното ми ясновидство и я накарах да смени един самолетен полет с друг; сега, стига само да успеех да предскажа точното естество на опасността, пред която се изправяше Желето, както и ден и час, когато щеше да го сполети, и може би щях да успея да го убедя и да го спася и него. Казах си, че с времето ще ме сполетят по-детайлни видения, че ще успея да защитя новооткритите си приятели. Макар че не вярвах изцяло на това, което си повтарях, държах се за тези доводи с достатъчно надежда, та да се възпра от стръмно спускане в бездната на отчаянието. Дори на свой ред отвърнах на веселия хумор на Желето с няколко парковски историйки, които бях дочул тук-там, и той им се смя повече, отколкото заслужаваха.