Дин Кунц - Отвъдни очи

Подминахме полегат, изоставен вход към мина, разположен на около стотина ярда встрани от пътя, наполовина разрушена спиртоварна до погълната от плевели железопътна линия — и двете покрити с чернилка, а след това прелетяхме край няколко къщи — сиви и с белеща се мазилка, плачещи за боядисване. Ръждивите трупове на качени на циментови блокчета автомобили се срещаха толкова начесто, че човек да си помисли, че са предпочитано дворно украшение, като къпалните за птички и пластмасовите фламинго в някои други градове.

— Това, което трябва да направиш догодина — казах, — е да доведеш Джоъл Тък тук и да го прекараш право пред кабинета на Келско.

— Няма ли да е с-с-с-страхотно! — рече Люк и удари с длан по таблото на колата.

Додадох:

— Просто караш Джоъл да стои до теб, няма нужда да говори даже, изобщо няма да отправя заплахи или да се държи недружелюбно, даже може да се усмихне, да се усмихва наистина приятелски, просто да зяпа Келско с онова свое трето око, сляпото оранжевото, и се обзалагам, че никой няма да те причаква, когато напуснете града.

— Е, естествено, че няма! — отвърна Желето. — Те всичките ще си стоят в участъка и ще чистят нааканото от гащите си!

Разсмяхме се и част от напрежението ни напусна, но духовете ни не се възвисиха така, както преди, а няколко минути по-късно пресякохме градската черта на Йонтсдаун.

Въпреки своята индустрия от двайсети век — стоманолеярната, от която в далечината бълваха сив дим и бяла пара, и натовареното локомотивно депо — селището изглеждаше и имаше излъчването на средновековен град. Похлупваше ни лятното небе, което бързо се покриваше с оловносиви облаци. Карахме по тесни улички, няколко от които даже бяха павирани. Въпреки празните планини наоколо и наличието на много земя къщите бяха плътно струпани, надвисваха една върху друга, половината бяха отчасти мумифицирани с вкаменена кожа от сивкавожълт прахоляк, и поне една трета имаха нужда от боядисване или нови покриви, или пък препокриване на продънените си предни веранди. Магазините, зарзаватчийниците и офисите се отличаваха с мрачно излъчване и признаците за просперитет бяха малко, ако изобщо имаше такива. Черен железен мост от времето на Депресията свързваше бреговете на калната река, която разделяше града на две, и гумите на кадилака запяха мрачна, печална монотонна песен, докато карахме по металните плоскости. Няколкото високи сгради не бяха на повече от шест или осем етажа, тухла и бетон, които допринасяха за средновековното излъчване, понеже поне според мен приличаха на малки замъци: със слепи прозорци, които изглеждаха затворени и тесни като бойници за стрели; натруфени входове с масивни гранитни плочи с размер, ненужен за скромната тежест, която носеха, врати така затворени и негостоприемни на вид, че не бих се изненадал да забележа заострените върхове на вдигната решетка над някоя от тях; тук и там плоските покриви имаха назъбени улуци, досущ като бойни зъбци на замък.

Градът не ми хареса.

Подминахме порутена двуетажна тухлена сграда, едното крило на която беше изкормено от пожар. Част от керемидения покрив беше хлътнала навътре, а повечето прозорци бяха издухани от жегата, тухлите — отдавна обезцветени от годините събирани замърсители от стоманолеярната, мините и депото и маркирани от антрацитни ветрила от сажди над всеки зейнал прозорец.

Бе започнал ремонт и когато минахме оттам, по сградата щъкаха строителни работници.

— Това е единственото основно училище в града — обади се Желето от задната седалка. — Миналия април имаше голяма експлозия в резервоара на парното, въпреки че денят бил горещ и котлето било изключено. Не знам дали изобщо са открили какво се е скапало. Ужасна история! Четох за това във вестниците. Даваха го по националните новини. Седем малки дечица изгорели и умрели, ужасно нещо, но е можело да бъде и много по-зле, само дето сред учителите са се намерили неколцина герои. Абсолютно чудо, че не са загубили четирийсет-петдесет деца, че дори и стотина!

— Ису-у-у-усе, у-у-ужасно нещо — каза Люк Бендинго. — Ма-а-а-алки деца! — той поклати глава. — По-о-о-оняко-га светът е га-а-аден!

— Самата истина си е — съгласи се Желето.

След като подминахме училището, аз се обърнах да го погледна отново. Получавах особено лоши вибрации от тази обгорена сграда и останах с непоклатимото впечатление, че в бъдещето я очаква нова трагедия.

Спряхме на червен светофар до едно кафене, пред което стърчеше машина за продажба на вестници. От колата можах да прочета заглавието на „Йонтсдаун Реджистър“: „БОТУЛИЗЪМ УБИВА ЧЕТИРИМА НА ЦЪРКОВЕН ПИКНИК“.