Дин Кунц - Отвъдни очи

От моята гледна точка положението стана дори още по-непоносимо, когато, минута след като влязохме в кабинета на Келско, иззад нас се появи униформен офицер и затвори вратата. Той също се оказа таласъм. Тази човешка черупка беше на около трийсет, висок, жилест, с гъста кафява коса, заресана право назад от симпатичното му италианско лице. Таласъмът вътре в него беше страховит, но значително по-малко отвратителен от звяра в Келско.

Подскочих, когато вратата с тупване се хлопна зад гърбовете ни. Досега отпуснат в креслото си, от което не бе счел за нужно да се надигне при влизането ни и от което раздаваше само стоманено твърди погледи и ръсеше откровено недружелюбни реплики в отговор на приятелското дърдорене на Желето, началник Лайсъл Келско вдигна очи към мен. Изражението ми сигурно е било странно, понеже Люк Бендинго ме погледна учудено на свой ред, след което смигна, за да ми подскаже, че всичко е наред. Младото ченге отиде в ъгъла и се изправи с ръце, скръстени на гърдите. Там имах добра видимост към него и се поотпуснах, но не особено много.

Досега не бях попадал в една стая с двама таласъми едновременно, да не говорим — с такива, които се преструват на ченгета и при това единият разполага със заредено огнестрелно оръжие. Исках да им се нахвърля; исках да им смажа омразните физиономии; исках да избягам; исках да извадя ножа си от ботуша и да го забия в гърлото на Келско; исках да пищя; исках да повърна; исках да сграбча револвера на младото ченге и да му пръсна мозъка, пътьом да вкарам няколко изстрела и в гърдите на Келско. Но всичко, на което бях способен, беше да стоя до Люк, да крия страха от погледа и от лицето си и да се старая да изглеждам заплашително.

Срещата продължи по-малко от десет минути и не беше и отчасти толкова зле, колкото Желето ме бе накарал да вярвам, че ще е. Келско не се подиграваше, нито пък ни унижаваше или предизвикваше така, както ми беше казано, че ще прави. Не беше настоятелен, саркастичен, груб, злословен, скандалджия или заплашителен като Келско от живописните разкази на Желето. Беше студен — да, също и арогантен, и изпълнен с неприкрито отвращение към нас. Без съмнение беше. Направо преливаше от насилие, все едно високоволтов електрически кабел, и ако му прережехме изолацията, като или го обидим, или му отговаряме, или му дадем и най-малък знак, че смятаме, че го превъзхождаме, той щеше да ни нанесе мегаволтов удар, който надали щяхме да забравим. Но ние се държахме кротко и сервилно, бяхме готови да угаждаме и началник Келско се сдържаше. Желето постави на бюрото плика с пари и предаде безплатните билети, като през цялото време се шегуваше и разпитваше за семейството на началника, а след още минутка бяхме свършили каквото дойдохме да направим и ни напъдиха да си вървим.

Върнахме се по коридора на третия етаж, отидохме отново до задното стълбище, качихме се на четвъртия етаж, който сега бе пуст, тъй като обедната почивка бе напреднала доста, и минахме от един мрачен коридор в друг и в трети, докато не стигнахме до крилото, в което се намираше кабинетът на кмета. Докато вървяхме, стъпките ни отекваха по тъмните винилови плочки, а Желето ми се струваше все по-разтревожен.

В един момент, облекчен да се намирам извън присъствието на таласъмите и като си спомних казаното от Желето в колата, рекох:

— Е, не беше толкова зле!

— Аха. Точно това ме притеснява — отвърна уредникът на лунапарка.

— Какво искаш да кажеш?

— Беше прекалено дяволски лесно — отвърна Желето. — Откакто познавам Келско, не се е случвало да е толкова добронамерен. Нещо не е наред!

— Като например? — поинтересувах се.

— Ще ми се да знаех.

— Н-нещо с-се мъти.

— Мъти се — съгласи се уредникът ни.

Кабинетът на кмета не беше толкова гол, колкото този на началника на полицията. Елегантното бюро беше махагоново, а другите изящни и скъпи мебели — в английски стил като в първокачествен джентълменски клуб, облицовани с горскозелена кожа — бяха стъпили върху златист плюшен килим. Стените бяха покрити с разнообразни награди и негови снимки от участието му в най-различни благотворителни инициативи.

Албърт Спекторски, спечелил на избори правото да заема този кабинет, беше висок, червендалест мъж, консервативно облечен в син костюм, бяла риза и синя вратовръзка, с черти, оформени от чревоугодничество. Любовта към хубавата храна личеше по облата като луна форма на лицето му и по изобилието на брадички под тлъстата му уста. Вкусът към хубавото уиски се показваше чрез пръснатите кръвоносни съдове, които придаваха на бузите и крушообразния му нос червеникаво сияние. А и отвсякъде му се забелязваше неопределимият, но очевиден дъх на промискуитет, сексуална перверзия и курварска страст. Печеливш народен избраник го правеха превъзходният топъл смях, чаровните маниери и способността да се съсредоточава толкова интензивно и симпатизиращо върху онова, което му казваш, че можеше да те накара да се чувстваш като най-важния човек на света, поне доколкото него го е грижа. Беше шегобиец, потупван по гърба и много открит и добродушен. Беше също и маска. Понеже под целия този представителен облик всъщност се криеше таласъм.