Дин Кунц - Отвъдни очи

— Със сигурност не е балетно училище — каза сержантът.

Излязох навън с ясното съзнание, че червените очи прогарят дупки в гърба ми. Върнах се при жълтия кадилак, където ме чакаха Желето Джордан и Люк Бендинго, любопитни и неосъзнаващи страховитата ситуация.

— Какви ги вършиш? — попита Желето.

— Исках да погледна по-отблизо главния вход на тази сграда.

— Защо?

— Откачен съм на тема архитектура.

— Така ли?

— Аха.

— И откога?

— Откакто бях малък.

— Че ти още си малък.

— А ти не си, но си луд по играчките, което си е много по-странно от това да си луд за архитектура.

Желето ме позяпа известно време, след това се усмихна и сви рамене.

— Предполагам, че си прав. Но играчките са по-забавни!

Когато влязохме в колата, казах:

— О, не съм сигурен. И архитектурата е много увлекателна. А този град е пълен със страхотни представители на готическия и средновековен стил.

— Средновековен ли? — изуми се Желето, докато Люк палеше двигателя. — Имаш предвид като в Тъмните векове?

— Аха.

— Е, затова си прав. Този градец определено е излязъл право от Тъмните векове, така си е.

На излизане от града приближихме отново до изгорялото основно училище, където миналия април бяха загинали седем души. Първия път, когато минахме покрай сградата, бях получил предсказателни вибрации, че предстоят още трагедии. Сега, докато се взирах в избитите прозорци и осаждените стени и като се приближавахме все повече, от изгорените от пожара тухли право срещу мен се надигна вълна от ясновидски усещания. За шестото ми чувство тази вълна бе също толкова истинска като връхлитаща ни стена от вода, с тежест и сила, с които трябваше да се съобразяваш, кипнала маса от вероятности и възможности, и немислими трагедии. Такова невероятно количество човешко страдание и мъка бе свързано с тази постройка, че не просто я обвиваше заплашителна аура, тя направо плуваше в езеро от смъртоенергия. Вълната връхлиташе със скоростта и мощта на товарен влак, досущ като някое от онези гигантски цунамита, които неизменно се юрват срещу брега във всеки един филм за Хаваите, само дето беше черна и заплашителна, не приличаше на нищо друго, с което се бях сблъсквал досега, и внезапно се уплаших от нея. Пред самата вълна се движеше фина мъглица от парапсихична енергия и кога то невидимите й капчици опръскаха възприемчивия ми ум „чух“ деца да пищят от болка и ужас… пожарът да реве и да съска, и да издава поредица от цвър-пук-шупур-цъкащи звуци подобни на садистичен смях… дрънчаха алармени звънци… стена се срути с гръмотевичен трясък… чуваха се викове… далечни сирени… „Видях“ немислими ужасии — апокалиптични пламъци… една учителка с подпалена коса… деца, които се препъват сляпо из задушаващ дим… други дечица, които отчаяно и безполезно се крият под училищните си чинове, докато върху тях от тавана падат димящи късове… Част от това, което виждах и чувах беше отглас от пожара, върлувал вече миналия април, но някой от образите идеха от все още незапален огън — гледки и звуци от намиращ се в бъдещето кошмар. И в двата случая усещах, че внезапното възпламеняване на училището не е нито случайно нито предизвикано от човешка грешка и не може да се припише на технически проблем, а е дело на таласъмите . Започвах да усещам болката на децата, пронизващата горещина, а и усещах техния ужас. Парапсихичната вълна се стоварваше върху мен, издигаше се все по-високо… още по-високо, ставаше по-тъмна, черно цунами с такава мощ, че несъмнено щеше да ме смаже, тъй студено, че щеше да източи от плътта ми цялата топлина на живота. Затворих очи и отказах да гледам към полуразрушеното училище, докато го приближавахме, и отчаяно се опитах да построя около шестото си чувство умствения еквивалент на оловен щит, да изолирам навън нежеланите ясновидски излъчвания, от които вместо от вода бе съставена прииждащата разрушителна вълна. За да отклоня мислите си от училището, представих си мама и сестрите ми, бленувах за Орегон, за Сискию… представих си и изящно изваяното лице на Рия Рейнс и се размечтах за озарената й от слънцето коса. Спомени и фантазии за Рия бяха онова, което ефективно ме защити от месомелачката на парапсихичното цунами, което ме удари, помете ме и премина през мен, без да ме разтроши на парчета или да ме отнесе.

Изчаках половин минута, докато спра да усещам каквото и да е паранормално, след това отворих очи. Училището бе останало зад гърбовете ни. Приближавахме стария железен мост, който имаше вид все едно е построен от фосилизирани черни кости.