Дин Кунц - Отвъдни очи

Бяхме на една миля от града.

Подминахме крайградските къщи, които се нуждаеха от пребоядисване и нови покриви и където в предните дворове на циментови блокчета стояха ръждивите корпуси на автомобили.

Нищо.

Желето и Люк се притесняваха все повече.

— Пусна ни да си тръгнем прекалено леко — каза уредникът по повод Келско. — Някъде през следващата половин миля…

Стигнахме на миля и половина от града.

— Той иска да ни даде фалшиво чувство за сигурност — реши Желето, — след това да ни удари като цял тон тухли. Ей това е намислил! Гледайте сега как направо ще ни смажат. Тези въглищарчета трябва да се позабавляват…

Две мили.

— Много е странно да си изпуснат забавлението. Всяка секунда ще ни връхлетят…

Две мили и половина.

В крайна сметка Желето реши, че ще ни погодят номер при изоставената мина, където стояха руините на старата гаричка и другите постройки ръчкаха надвисналото сиво небе с неравните си, подобни на зъби греди и метални фрагменти.

Но и тези паметници на изчезващата индустрия стигнахме и подминахме без никакви инциденти.

Три мили.

Четири.

На десет мили отвъд границите на града Желето най-сетне въздъхна и се отпусна.

— Май ще ни пуснат този път!

— Защо? — попита подозрително Люк.

— Не е чак безпрецедентно. Случвало се е да не ни предложат схватка и в други години — обяви уредникът. — Не съм ходил да питам по каква причина. Тази година… е може да е заради училищния пожар и трагедията с този пикник вчера. Може би дори Лайсъл Келско е видял достатъчно гадости тази година и да не иска да рискува да ни подплаши. Както казах, струва ми се, че на тези окаяни хорица лунапаркът им е по-нужен от всякога!

Докато пресичахме щата по пътя към дома, планирайки да спрем по пътя за късен обяд и с идеята да стигнем до лунапарка на „Сомбра Брадърс“ рано вечерта, духовете на Желето и Люк започнаха да се покачват, но не и моят. Знаех защо Келско ни е спестил обичайната юмручна размяна. Беше, понеже е намислил нещо по-ужасно за следващата седмица, когато щяхме да сме се настанили на панаирния парцел на окръг Йонтсдаун. Виенското колело. Нямах идея точно кога ще се случи, а и не знаех точно какво са си наумили таласъмите, но беше ясно, че ще саботират виенското колело и че моите обезпокоителни видения за пролята по централната алея кръв също като зли цветя скоро ще разцъфнат в тъмна реалност.

След късния обяд, сподирен от качване на магистралата за последния час и половина от пътуването към дома, спомените от Йонтсдаун все още много ми тежаха и вече не можех да понасям усилието да се налага да участвам в разговора и да се смея на шегите на Желето, макар че някои от тях бяха наистина смешни. За да избягам от тях, се престорих, че спя, отпуснат на седалката си и с килната на една страна глава.

През съзнанието ми се стрелкаха трескави мисли…

Какво са таласъмите? Откъде са се взели?

Дали всеки един е кукловод, паразит, заровил се дълбоко в човешката плът, който след това поема контрол над ума на домакина си и работи с откраднатото тяло, все едно кадавърът е негова собственост? Или пък телата са само човешки имитации, отгледани в колба костюми, които чудовищата навличат така лесно, все едно се пъхат в нова дрешка?

През годините безброй пъти бях обмислял тези и хиляди други въпроси. Проблемът беше, че има дяволски много възможни отговори и всеки един можеше да се окаже верен, но нямаше как да проверя достоверно нито един — или поне да предполагам, че е в някаква степен близо до истината.

Гледал съм предостатъчно филми с летящи чинии, та не ми липсва езеро шантави идеи, в което да си топна кофата. След като видях първия си таласъм, изчетох задълбочено и един куп научна фантастика с надеждата някой романист вече да е открил какво се случва и да е измислил обяснение, което ще ми послужи така, както и на измислените му герои. От тези често доста живописни истории бях събрал много годни за обмисляне теории: таласъмите биха могли да са извънземни от далечен свят, които са катастрофирали на нашата планета или пък са кацнали с намерението да ни покорят, или за да пробват пригодността ни за пълно партньорство в галактическото правителство, или пък искат да откраднат всичкия ни уран, за да си карат хиперпространствените космически двигатели, или просто искаха да ни натикат в пластмасови тръби, за да си осигурят вкусна закусчица за продължителните и скучни пътувания по спиралните ръкави на галактиката. Обмислях тези и много други вероятности, не отхвърлях нищо , без значение колко налудничаво — или глупаво — ми се струваше, но си оставах със съмнения спрямо всяко обяснение, което фантастичната литература ми предлагаше. На първо място, беше ми трудно да повярвам, че раса, която е в състояние да пътува на много светлинни години, ще измине подобно разстояние само за да си счупи кораба, докато се опитва да го приземи; техните машини би трябвало да са безупречни, компютрите им да не допускат грешки. А и ако такава напреднала раса реши да ни завладява, войната ще свърши за един следобед. Така че, макар онези книги да осигуряваха стотици часове превъзходно забавление, те не ми даваха сал, на който да се кача при лошо време, нито прозрение за таласъмите и със сигурност никакви намеци какво трябва да правя с тях и как мога да ги победя.