Дин Кунц - Отвъдни очи

В лунапарка на „Сомбра Брадърс“ се прибрахме в пет и половина в петък следобед. Алеята, все още окъпана в лятно слънце, но вече и със светнали в цялото си великолепие лампи, бе препълнена с паричковци. Отправих се направо към „Якия удар“, поех го от Марко, който го въртеше вместо мен, и се захванах за работа — да облекчавам минувачите от монети и сгънати банкноти, които им тежаха на джобовете.

През цялата дълга вечер сред атракционите не се появи нито един таласъм, но това не ме развесели. Следващата седмица щеше да има предостатъчно таласъми на алеята в Йонтсдаун; навсякъде щеше да гъмжи от тях, особено край виенското колело, където лицата им щяха да греят мазно в садистично предвкусване на насладата.

В осем вечерта Марко се върна да ме смени и ми отпусна един час за вечеря. Не бях особено гладен, така че, вместо да се отправя към закусвалнята, аз се помотах между шатрите и след няколко минути се изправих пред Шоквил — представлението „Десет на едно място“, собственост на Джоъл Тък.

От край до край по протежение на предната страна на атракциона бе опънат примамливо изрисуван банер: ЧОВЕШКИ СТРАННОСТИ ОТ ВСЯКО ЪГЪЛЧЕ НА СВЕТА. Дръзките и живописни описания на Четириръкия Джак (индианец с допълнителен чифт ръце). Татуираната Лила, 750-паундовата Глория Ниймис („най-дебелата жена в света“) и други изроди, дело на природата или на човешката ръка, бяха несъмнено дело на ръката на Дейвид С. Уайът-Сап, последния от великите художници на циркове и лунапаркове, чиито плакати украсяваха шатрите на всеки оператор на допълнително представление, който можеше да си го позволи. Съдейки по човешките странности, обещани в рамките на това „Десет на едно място“, Джоъл Тък можеше не само да си позволи Уайът, но и бе събрал трупа, на която можеха да отдадат дължимото само причудливите умения на точно този художник.

С падането на здрача пред Шоквил се бе събрал голям бакшиш, зяпащ великолепните чудовищни изображения на г-н Уайът и вслушан в хвалбите на викача. Макар че тълпата бе разколебана и от време на време се чуваха гласове, че излагането на показ лишава от достойнство горките сакати, повечето мъже съвсем очевидно искаха да влязат в шатрата. Някои от дамите се дърпаха и държаха да ги съблазняват и ръчкат, за да поемат на тази предизвикателна експедиция, но повечето зяпачи — мъже и жени — полека-лека се придвижваха към будката за билети.

Нещо ме придърпа и мен.

Не зловещото любопитство, което бе обладало паричковците.

Нещо… по-мрачно. Нещо в тази палатка искаше да дойда да го видя… нещо, което, както долавях, трябваше да знам, ако смятам да преживея идващата седмица и да превърна лунапарка на „Сомбра Брадърс“ в свой дом.

Вледеняващото предчувствие се отпусна на шията ми като кръвосмучещ прилеп и изсмука и последната капка топлина от мен.

Макар че можех да вляза в шатрата и безплатно, все пак си купих билет за два долара — голямшка за онези дни цена — и се упътих навътре.

Шатрата бе разделена на четири дълги помещения и през всички тях се виеше оградена с въже пътека. Във всяка четвъртина имаше по три бокса, във всеки бокс — платформа, на всяка платформа — стол, и на всеки стол — по една човешка „странност“. „Десетте на едно място“ на Джоъл Тък беше страхотна сделка за паричковците — два допълнителни атракциона, които да зяпат и две допълнителни причини да се съмняват в добрите намерения на Господ. Зад всеки един изрод, удължавайки визуално бокса му на дълбочина, голям и живописно илюстриран знак описваше историята и обясняваше медицинското естество на деформацията, превърнала всеки от живите експонати в достоен обитател на Шоквил.

Контрастът между поведението на паричковците отвън и тук вътре бе поразителен. На алеята те сякаш изглеждаха морално засегнати от идеята за шоу с изроди — или поне леко отвратени, дори когато любопитството ги привличаше неустоимо. Но в шатрата тези цивилизовани пориви изчезваха. Изглеждаше, че са били не убеждения, а просто кухи внушения, под които маскирана се спотайваше истинската, дивашка човешка природа. Тук вътре паричковците сочеха и се смееха, и зяпаха изкривените хора, които бяха платили да видят, сякаш онези на платформите не бяха само деформирани, но и глухи или твърде малоумни да разбират отправените към тях обиди. Някои паричковци си правеха безвкусни шеги; дори най-добрите сред тях едва събираха достойнство колкото да запазят мълчание, но не и да кажат на жестоките си спътници да си затварят плювалниците. А според мен „експонатите“ в „Десет на едно място“ изискваха същото уважение, каквото човек би изпитвал към картините на старите майстори в музея, защото те несъмнено осветяваха смисъла на живота не по-зле от платната на Рембранд или Матис, или Ван Гог. Също като великото изкуство тези уроди можеха да докоснат сърцето, да ни напомнят за първичните ни страхове, да ни озарят със смирено възхищение за собственото ни състояние и съществуване; да въплътят гнева, изпитван от човек, принуден да се сблъска със студеното безразличие на нашата несъвършена вселена. Не видях и следа от нещо подобно в поведението на паричковците, макар че може и да съм ги съдил твърде сурово. При все това, преди да съм прекарал в шатрата и две минути, вече ми се струваше, че истинските уроди са онези, платили си за зловещата обиколка.