Дин Кунц - Отвъдни очи

— Какво се опитваш да ми кажеш за Рия? — попитах.

— Нищо — отвърна Джоъл и напрежението внезапно се оттече от него. Облегна се на стола си. — Нищичко.

— Защо си толкова загадъчен?

— Аз?

— Загадъчен.

— Не бих могъл дори да знам как се става такъв — отвърна Джоъл с изписано на мутиралото му лице изражение, по-загадъчно от всичко, което някога съм виждал.

Паричковците стигнаха до дванайсетия бокс — две двойки в началото на двайсетте години, момичетата имаха силно лакирана бухнала коса и твърде много грим, момчетата — карирани панталони и неподходящи по цвят ризи. Квартет провинциални умници. Едното момиче — пълничко — изпищя от ужас при вида на Джоъл Тък. Другото писна, понеже приятелката й бе направила същото, а мъжете преметнаха собственически ръце около жените си в привиден знак на защита, сякаш съществуваше реалната опасност уродът да скочи от малката си сцена и да си е наумил или изнасилване, или канибализъм.

Докато паричковците коментираха, Джоъл Тък си взе книгата и се зае отново с четенето си, като ги пренебрегваше, докато задаваха въпросите си, и се бе обгърнал в достойнство толкова плътно, че можеше с ръка да се пипне. Всъщност беше достойнство, което дори паричковците можеха да доловят, и с времето то ги принуди към уважително мълчание.

Дойдоха още паричковци, а аз постоях още малко и погледах Джоъл, вдишвайки ароматите на нагрят от слънцето брезент, стружки и прах. След това оставих погледа си да мине по онази ивица покрита със стърготини пръст между въжето и платформата и отново долових същите образи на разложение и смърт, но все едно колко се стараех, не успях да разбера какво точно означават тези мрачни вибрации. Освен… все още имах притеснителното усещане, че пръстта ще се обърне с лопата, за да изкопае гроб за мен.

Знаех, че ще се върна. Когато затворят алеята. Когато уродите ги няма. Когато шатрата опустее. Ще се промъкна, за да се взирам в този зловещ участък земя, да положа длани на пода и да се опитам да извлека по-разбираеми предупреждения от парапсихичната енергия, която бе съсредоточена там. Трябваше да се подготвя за приближаващата опасност и не можех да го сторя, докато не разбера в какво точно се състои тя.

Когато излязох от атракциона и се върнах на работното си място, обгърнатото от здрач небе бе добило същия цвят като очите ми.

Понеже беше предпоследната нощ на ангажимента ни, а също и петък вечер, така че паричковците се помотаха по-дълго и алеята затвори по-късно от предишния ден. Беше станало почти един и половина по времето, когато заключих плюшените мечета при „Якия удар“ и се спуснах на поляната и при фургона на Рия, натоварен с монети, които дрънчаха при всяка моя крачка.

Тънките, перести облачета бяха озарени изотзад от луната, която боядисваше дантелените им ръбове в сребърно. Те превръщаха небето във филигран.

Рия беше отпратила вече другите си касиери и ме чакаше, облечена практически по същия начин като снощи — светлозелени шорти, бяла тениска, без бижута, не й трябваха накити, бе по-лъчезарна в ненатруфената си красота, отколкото щеше да е и под цял куп диамантени огърлици.

Тя беше в неразговорливо настроение, обаждаше се само ако я попитам нещо и дори тогава отговаряше едносрично. Взе парите, прибра ги в един шкаф и ми даде половината от дневната надница, която тикнах в джоба на джинсите си.

Докато Рия се занимаваше с всичко това, аз я наблюдавах настойчиво не просто защото беше очарователна, но и защото не бях забравил снощното видение, току извън фургона й, когато право пред очите ми се бе появила призрачната, оцапана с кръв Рия с цепнатата устна и тихо ме бе помолила да не я оставям да умре. Надявах се, че ясновидството ми отново щеше да се стимулира в присъствието на истинската Рия, че ще ме сполетят нови и по-детайлни видения, тъй че да има как да я предупредя за някаква специфична опасност. Но всичко, което получавах от плътната близост до концесионерката, бяха нова вълна от скритата в нея дълбока тъга — и сексуална възбуда.

Щом ми бе платено, нямах повод да се задържам повече. Пожелах лека нощ и тръгнах към вратата.

— Утре ще е натоварен ден — заяви Рия, преди да съм прекрачил прага.

Обърнах се отново към нея.

— Съботите винаги са такива.

— А утре вечер е нощта на събарянето — ще разглобяваме всичко.

А в неделя щяхме да вдигаме съоръженията в Йонтсдаун, но за това не ми се искаше да мисля.

Рия додаде:

— В съботите има толкова много неща за вършене, че петъчните нощи ми е трудно да заспя.