Дин Кунц - Отвъдни очи

Подозирах, че и тя също като мен има проблем със спането през повечето нощи и че когато успее да се унесе, често се събужда неотпочинала.

Неловко отвърнах:

— Знам какво имаш предвид.

— Разходките помагат — каза Рия. — Понякога в петък вечер излизам на тъмната алея и обикалям ли, обикалям по променадата, изразходвам излишната енергия, оставям покоят един вид… да се влее в мен. Цари покой, когато жалузите са пуснати, когато паричковците ги няма и светлините са угасени. А става още по-добре… когато си въртим номера на място като това, където парковата площ е в откритата провинция, разхождам се по съседните полета или дори в горите, ако има път през тях или свястна пътека… и ако има луна.

Като изключим сухата лекция как се работи с „Якия удар“, това беше най-дългата реч, която бях чувал Рия да изрича, и бе най-близкото й постижение до опит да установи връзка с мен, но гласът й си остана безличен и делови, както и в работно време. Всъщност беше дори по-хладна от преди, понеже липсваше кипналата възбуда на изпълнителя, зает да си печели хляба. Сега гласът й бе равен, безразличен, сякаш със затварянето на лунапарка я бяха напуснали всички цели и смисъл, и интереси, и нямаше да се върнат до повикването за шоуто на следващия ден. Всъщност гласът на шефката ми бе толкова равен, тъй вял и уморен, че без специалното прозрение на шестото си чувство може би нямаше и да осъзная, че в действителност тя ми подава ръка в нужда от човешки контакт. Знаех, че се опитва да се държи нормално, дори проявява дружелюбие, но това не й се удаваше лесно.

— Тази нощ има луна — казах.

— Да.

— И има нивя наблизо.

— Да.

— И гори също.

Рия сведе поглед към босите си крака.

— Аз самият планирах да се поразходя — добавих.

Без да среща очите ми, тя отиде до фотьойла, пред който бе оставила чифт обувки за тенис. Нахлузи ги и се приближи към мен.

Разходихме се. Обиколихме през временните улици на фургонния град, след това излязохме на откритата морава, където дивата трева изглеждаше черна и сребърна в нощните сенки и лунните лъчи. Беше също и висока до колене и сигурно гъделичкаше голите крака на Рия, но тя не се оплака. Вървяхме мълчаливо известно време, в началото понеже се чувствахме твърде неловко един с друг, за да поведем дружески разговор, а после — понеже разговорът започна да ни се струва маловажен.

На края на моравата завихме на северозапад, следвайки линията на дърветата и зад гърбовете ни се надигна приветлив ветрец. Надвисналите клони на следполунощната гора се издигаха в замъчно великолепие, сякаш не бяха подредени редици от борове, кленове и брези, а плътни черни бариери, които не могат да бъдат пробити, а само прескочени. В крайна сметка на половин миля от лунапарка стигнахме до място, където черен път с една лента разцепваше гората и водеше навътре в нощта и странните земи.

Без да си кажем и дума, завихме по пътя и продължихме да вървим, и изминахме може би поне още двеста ярда, преди най-сетне Рия да се обади:

— Сънуваш ли?

— Понякога — отвърнах.

— Какво сънуваш?

— Таласъми — признах си честно, макар че щях да започна да лъжа, ако тя ме притиснеше за уточнения.

— Кошмари — уточни Рия.

— Да.

— Сънищата ти по принцип ли са кошмари?

— Да.

Макар че на местните пенсилвански планини им липсваха просторите и усещането за праисторическа епоха, които правеха Сискию толкова впечатляващи, тук въпреки всичко цареше почтителна тишина от онзи вид, която можете да намерите само в пустошта — приглушаващ покой, по-почтителен от този в катедрала, което ни окуражаваше да говорим тихо, почти шепнешком, макар наоколо да нямаше кой да ни подслуша.

— Моите също — призна Рия. — Кошмари са. Не просто понякога. Винаги.

— Таласъми ли? — попитах я.

— Не.

Тя не каза нищо повече, а знаех, че ще ми сподели сама, когато реши.

Вървяхме. Гората се сгъстяваше и от двете страни. На лунната светлина черният път бе залят от сива фосфоресценция, която го превръщаше в постеля от пепел, сякаш Божията колесница бе препускала през горите с горящи от божествен пламък колелета, оставяйки тотално опожарена следа след себе си.

След малко Рия каза:

— Гробища.

— Насън ли?

Тя заговори тихо като ветреца:

— Да. Невинаги е едно и също гробище. Понякога е на равно поле, простиращо се от край до край, надгробна плоча до надгробна плоча, всички до една си приличат — гласът й затихна още повече. — А понякога е заснежено гробище на хълм, с лишени от листа дървета, по които има много черни й остри клонки, и с надгробни камъни, терасирани надолу и все по-надолу, най-различни видове, мраморни обелиски и ниски гранитни плочи, статуи, които са били наклонени и износени от толкова много зими… а аз продължавам да вървя към долния край на гробището, към подножието на хълма… към пътя, който води извън него… и съм сигурна, че там долу има път… но просто не мога да го намеря! — говореше не само по-тихо, но и толкова обезчувствено, че по гърба ми пролази студена длан, сякаш гласът й представляваше ледено острие, прилепено до кожата ми. — В началото вървя полека между паметниците, боя се да не се подхлъзна и да не падна в снега, но след като слизам на няколко нива и все още не виждам пътя долу… започвам да вървя по-бързо… и по-бързо… и скоро тичам, препъвам се, падам, ставам, продължавам да тичам, снова между камъните, хвърлям се по склона на хълма… — Пауза. Вдишване. Плитко. Издишване с лека въздишка на ужас, последвана от още няколко думи: — И знаеш ли какво намирам?