Дин Кунц - Отвъдни очи

След известно време обаче осъзнах, че Рия плаче. Не издаваше нито звук, а тялото й се разтърсваше от безмълвни ридания. Открих какво е състоянието й едва когато започнах да получавам парапсихични впечатления за онази ужасна тъга, която отново се трупаше в нея. Погледнах странешком и забелязах блестяща сълза да се спуска по гладката буза на Рия — още едно петно от сребро в лунната светлина.

— Какво има? — попитах.

Тя поклати глава.

— Не искаш ли да говорим?

Тя поклати глава отново.

Осъзнавах остро, че девойката има нужда от утеха и че е дошла при мен най-вече за да я търси, но без да знам как да й я дам, извърнах очи и се загледах в маслената чернота на езерото. Рия направо ми връзваше накъсо жиците на логиката, да му се не види. Беше по-различна от всички хора, които съм познавал, с озадачаващи дълбини и тъмни тайни, и ми се струваше, че не смея да реагирам спрямо нея тъй нормално и първосигнално, както бих отвърнал на всеки друг. Чувствах се като космонавт, който осъществява първи контакт с извънземно от чужд свят, преклонението към пропастта помежду ни го задавя и той се бои да действа, да не би първоначалната комуникация да не бъде правилно разбрана. И аз се озовавах също така неспособен да реагирам, неспособен да действам. Казах си, че е глупаво да мечтая за стопяване на леда помежду ни, че съм идиот, задето си представям, че изобщо е възможна близка връзка с Рия, че определено си надскачам възможностите, че тези води са твърде тъмни и странни и че никога няма да я разбера и…

… и след това тя ме целуна.

Рия притисна меките си устни към моите и устата и се отвори за мен, а аз отвърнах на целувката й със страст, каквато не бях изпитвал досега, езиците ни се търсеха и се сплитаха, докато вече не можех да различа нейния от моя. Зарових и двете си ръце в разкошната й коса — махагоново русата на дневна светлина смес сега изглеждаше сребърна — и я оставих да се стича между пръстите ми. Имах чувството, че държа изпредени лунни лъчи, превърнати в прохладна копринена нишка. Плъзнах ръце по-надолу, по протежение на шията на Рия, прихванах я през раменете, когато целувката ни се задълбочи, и накрая стиснах в шепи облите й гърди.

Рия цялата трепереше още от момента, в който се наведе към мен и ме целуна. Усещах, че това не са тръпки на еротично предвкусване, а свидетелство за несигурност, несръчност, срамежливост и страх от отхвърляне, които не бяха много по-различни от изпитваното от мен. Сега внезапно я разтърси по-силна тръпка. Тя се отдръпна от мен и каза:

— О, по дяволите!

— Какво? — попитах, останал без дъх.

— Защо не може…

— Какво…

— … двама души…

— Какво?

Сега вече по лицето й рукнаха сълзи. Гласът й потрепери:

— … просто да се пресегнат един към друг…

— Ти посегна, аз също…

— … и да изблъскат тази преграда…

— Няма преграда. Не и сега!

Усещах онази тъга в Рия, кладенец от самота, твърде дълбок да бъде източен — сивота, отцепване , и се боях, че ще я погълне в най-лошия възможен момент, ще ни наложи именно това същото дистанциране, от което тя обявяваше, че се бои.

Рия каза:

— Там си е… винаги… винаги е толкова трудно да осъществиш истинска връзка… истинска…

— Лесно е — възразих.

— Не.

— Минали сме повече от половината път.

— … яма е, водовъртеж…

— Млъкни! — казах с цялата нежност и любов, която някога съм влагал в една дума, и отново прегърнах Рия, и отново я целунах.

Целувахме се и се милвахме с прогресивно нарастваща страст, но с намерението да вкусим докрай това първо взаимно изучаване. Макар че сигурно бяхме седели на тревата не повече от пет или десет минути, имахме чувството, че са минали цели дни. Когато девойката отново се отдръпна от мен, понечих да възразя. Но тя каза:

— Шшт! — по такъв начин, че осъзнах, че трябва да мълча.

Рия се изправи на крака и без онези разочароващи туткания с копчета-закопчалки-ципове, които понякога могат да вкочанят страстта, дрехите й се плъзнаха по тялото й и тя застана вълнуващо разкрита.

Дори нощем в тази тъмна гора красивата лунапарковка изглеждаше сякаш е дъщеря на слънцето, защото лунната светлина не беше нищо друго освен отражение на слънчевия блясък, а сега сякаш всеки един лъч от това смекчено сияние намираше пътя си към нея. Ласките на луната правеха кожата на Рия прозрачна и подчертаваха изумително чувствените й криви и равнини, конвексити и конкавити по безгрешното й тяло. Ерос в течна обвивка от черно и сребърно: сребристи като скреж твърди полукълба на дупето, идеално разцепени от мрака; подобен на скреж слой, прилепнал към съблазнителната мускулатура на едното бедро; няколко къдрави, блестящи срамни косъмчета, докоснати от искрица сребро; плоскостта на корема й, извиваща се от перления допир на лунната светлина към гладък малък джоб от мрак, след това изпъкваща отново в бледото сияние, преди да достигне до тъмнината под тежките гърди; и — о, да! — гърдите на Рия, с щръкнали нагоре ареоли, сърцераздирателно очертани, набъбналите зърна — боядисани наполовина в сребро и наполовина в черно. Млечни, снежни и платинови лъчи се лееха върху — и сякаш избликваха изотвътре от — елегантните й, гладки рамене, очертаваха деликатната линия на гърлото й и близваха крехките ръбчета и гънки по едното й подобно на мидена черупка ушенце.