Дин Кунц - Отвъдни очи

Що се отнася до видението… е, налагаше се да намеря начин да я опазя от опасността, която предстоеше. За разлика от миналото бъдещето можеше да бъде променено.

При вратата се целунахме.

Рия каза:

— Все още те усещам вътре в себе си, твоето семе все още е толкова горещо там вътре, че пари. Ще го взема с мен в леглото, ще се свия на кълбо около топлината на семето ти и то ще ми е като сигнален огън в нощта, да държи надалеч лошите сънища. Тази нощ няма да има гробища, Слим. Не и тази нощ!

След това се прибра и затвори вратата зад гърба си.

Свикнал съм с безсънието благодарение на таласъмите, които в будно състояние ме изпълваха с параноидно напрежение и обезпокояваха съня ми с кошмари. Години наред бях живял с малко сън, няколко часа през повечето нощи и понякога съвсем никакъв, и постепенно метаболизмът ми бе привикнал към факта, че моята оръфана съновна завивка никога няма да бъде закърпена както трябва. Тази нощ отново лежах ококорен, макар че вече бе четири сутринта, само че поне този път причината за безсънието ми беше неутешима радост, а не студен ужас.

Отидох да се разходя по алеята.

Следвах трасето, погълнат от мисли за Рия. Такъв поток нейни живописни образи изпълваха съзнанието ми, че не бих повярвал, че има място и за мисли от друг вид. Но след малко осъзнах, че съм спрял да се движа, юмруците ми са свити покрай хълбоците, а по тялото ми лази тръпка, както и че съм застанал пред Шоквил на Джоъл Тък и че съм там с определена цел. Взирах се в опънатите по протежение на шатрата банери на Снап Уайът. Портретите на уродите изглеждаха много по-притеснителни сега, под слабеещите лунни лъчи, които просто ги очертаваха, отколкото бяха в безкомпромисната светлина на деня, защото човешкото въображение има способността да си измисля по-ужасни извращения дори от онези, които можеше да причини Господ. Докато съзнанието ми е било съсредоточено върху Рия, подсъзнанието ми ме бе довлякло тук, за да проучим онова парче пръст в дванадесетия бокс, от което бях получил силни психични впечатления за смърт.

Вероятно собствената ми смърт.

Не исках да влизам вътре.

Исках да се отдалеча оттам.

Докато се взирах в спретнато привързаните крила на входа на шатрата, желанието да се махна оттам се превърна в нужда да побягна .

Но вътре се криеше ключът към бъдещето ми. Трябваше да знам какъв точно парапсихичен магнит ме привлече тук вчера следобед. За да извлека максимума от шанса си за оцеляване, трябваше да узная какви смъртоносни енергии се излъчват от пръстения под пред платформата на Джоъл Тък и защо бях усетил как точно това парче земя става мой собствен гроб.

Казах си, че освен страха в тази шатра няма друго. Уродите не бяха тук, а по фургоните си и спяха сладко. Дори ако все още си бяха в шатрата, никой от тях не би ме наранил. А и самата шатра не беше принципно опасна или зла, просто голяма брезентова структура, страховито обладана (ако изобщо беше) просто от глупостта и безумието на десетки хиляди паричковци.

Въпреки това ме беше страх.

Уплашен отидох при добре закрепените брезентови платна, които прикриваха входа.

Треперейки, развързах едното въже.

Тресейки се, влязох вътре.

Влажна тъмнина.

Мирис на овехтял брезент.

Дървени стружки.

Стоях скован на прага на Шоквил, напълно неподвижен, нащрек и се вслушвах старателно. Голямата, просторна шатра бе напълно тиха, с изключение на странно ехо — все едно гигантска раковина, в която чувах имитация на океански вълни, създавана от собствената ми кръв, плискаща в капилярите в ушите ми.

Въпреки тишината и при все късния час изпитвах косонастръхващото усещане, че не съм сам.

Присвил очи срещу непроницаемата тъмнина, спрях и извадих ножа от ботуша си.

Не се почувствах по-сигурен от това, че държа острие в ръка. Не ми беше особено полезно, ако не виждах от коя посока идва нападението.

„Десет на едно място“ беше разположено на външния периметър на лунапарка и имаше лесен достъп до общинските електрически кабели на парковия парцел; следователно не беше свързано с генераторите на центъра и нямаше нужда да паля дизелов двигател, за да се сдобия със светлина. Опипах отляво в тъмното, а след това и от дясната страна на входа в търсене или на окачен на дъска ключ за лампите, или на увиснала от тавана верижка за дърпане.

Парапсихичното ми чувство за опасност се усилваше.

Нападението ми се струваше все по-неизбежно с всеки изминал миг.