Дин Кунц - Отвъдни очи

Къде, по дяволите , беше този ключ?

Опипах и открих дебел дървен прът, по протежението на който се виеше гъвкаво парче електрически кабел.

Чух грубо, накъсано дишане.

Застинах.

Вслушах се.

Нищо.

След това осъзнах, че чувам собственото си дишане. За миг останах неспособен да помръдна, залят от неудобството, че съм голям глупак. Стоях като пълен идиот в плен на същото това чувство, познато на всеки, който като дете е лежал буден часове наред от страх заради чудовището под леглото, само за да открие при смела разузнавателна експедиция, че то не съществува, или в най-лошия случай — е просто чифт стари износени спортни обувки.

При все това обаче ясновидското впечатление за неминуемо насилие не се разсея. Точно обратното. Опасността сякаш кондензираше във влажния, задушлив въздух.

С треперещи пръсти проследих на сляпо част от кабела, намерих електрическа кутия и ключ. Щракнах го. Над главата ми, по протежение на оградената с въже пътека и в боксовете на уродите се нажежиха голи крушки.

С нож в ръка тръгнах предпазливо покрай празния бокс, където Четириръкия Джак се бе показвал вчера следобед и където патетичната му история все тъй висеше написана на брезентовата задна стена, от първата зала преминах във втората, от втората — в третата, и най-сетне в четвъртата зала, за да стигна до последния бокс, където обикновено се настаняваше на пост Джоъл Тък и където сега заплахата от смърт лежеше потискаща, страховито течение във въздуха, което ме наелектризира.

Прекрачих през въжето в бокса на триокия.

Поръсената със стърготини ивица пръст пред платформата беше за мен, така лъчиста, както и буца плутоний, макар че от нея не струяха гама-частици. Вместо това бях подложен на неконтролируемите рентгени на образи на смърт — и миризми, и звуци, и тактилни усещания, намиращи се отвъд досега на петте сетива, които споделях с останалите човешки същества, но те се отбелязваха и бяха прочитани на гайгеровия брояч на шестото ми чувство, моето ясновидство. Усещах: отворени гробове, в които мракът се стичаше като застояла кръв; избелени от времето кости на купчини, с монокли от паяжина в празните очни ями; мирис на влажна, прясно изкопана пръст; тежкото стържене на каменен капак, който мъчително се плъзга встрани от саркофага; тела на маси в стаи, които смърдят на формалдехид; сладката миризма на отрязани рози и карамфили, който са започнали да гният; мрака на подземна гробница; тупването на току-що затворен капак на дървен ковчег; студена длан, която притиска мъртвите си пръсти към лицето ми…

— Исусе! — казах с треперещ глас.

Ясновидските проблясъци — които бяха в по-голямата си част символично представяне на смърт, а не вестители на истински ужаси, които ще ме сполетят в живота — бяха много по-силни и много по-лоши, отколкото вчера следобед.

Вдигнах ръка и обърсах лицето си.

Бях плувнал в ледена пот.

Опитвах се да подредя хаоса от парапсихични впечатления по някакъв смислен начин, но и същевременно да не се удавя в тях, преметнах крак през ограничителното въже, след това другия — и стъпих в бокса. Страхувах се да не изгубя съзнание под напора на ясновидската буря. Слабо вероятно беше, но ми се беше случвало вече няколко пъти при сблъсък с особено силни заряди окултна енергия, и всеки път се будех часове по-късно с ужасно главоболие. Не смеех да припадна на това място, както беше преизпълнено със зловещи предчувствия. Ако загубех съзнание в Шоквил, щяха да ме убият където съм паднал. Бях уверен в това.

Коленичих на пръстения под пред платформата.

„Върви, махни се, разкарай се оттук!“ — предупреди ме вътрешен глас.

Стиснал ножа толкова силно, че дясната длан ме заболя и кокалчетата щръкнаха като обезкървени бели топчета, използвах лявата си ръка да бръсна встрани пласта стружки от около един квадратен ярд. Под него пръстта бе отъпкана, но не в плътна маса. Бях в състояние да я копая достатъчно лесно дори с голи ръце. Първият инч излезе на буци, но надолу почвата бе по-рохкава, точно обратното на онова, което би трябвало да бъде. През последните няколко дни някой вече бе копал дупка точно тук.

Не. Не дупка. Не просто дупка. А гроб.

Но чий? Чие тяло лежеше долу под мен?

Всъщност не държах особено да узная.

Но трябваше да науча.

Образите на смърт се усилиха.

Едновременно с тях, докато дращех по земята, се усили и усещането, че този изкоп има потенциала да се превърне в мой гроб. Но това не изглеждаше вероятно, понеже очевидно друг труп вече заемаше вакантното място. Може би не разчитах правилно психичните излъчвания — съществуваше малка вероятност и за такъв вариант, защото невинаги успявах да извлека смисъл от вибрациите, които бе настроено да долавя шестото ми чувство.