Дин Кунц - Отвъдни очи

Успях да се надигна на колене.

Трупът богохулно завъртя език, избутвайки още влажна пръст от устата си, и слабо простена — по-скоро изтощено, отколкото заплашително: пъшкащ звук, някъде по средата между изхъхряне и гъргорене.

Зинах за въздух и се надигнах като в сън, сякаш напомпван от застоялия газ, излъчван от трупа пред мен.

Забърсах соленото жило на студената пот от ъгълчето на едното си око и сякаш внезапно се озовах в бойна стойка, с извит гръб, отпуснати рамене, ниско приведена глава, същинска маймуна.

Но не знаех какво да направя, освен че бях убеден, че не бива да бягам. По един или друг начин трябваше да се разправя с ужасното създание, да го убия отново, да се справя както трябва този път, Исусе, понеже ако не се справех, тогава то можеше да се извлече оттук и да намери най-близките други таласъми, и да им разкаже какво съм му сторил, и тогава те щяха да научат, че мога да прозирам маскировката им, и щяха да кажат на трети таласъми, и скоро всички от вида им щяха да знаят за мен и щяха да се организират и да ме погнат, да ме преследват, понеже представлявах заплаха за тях, каквато нямаше равна сред човешките същества.

Сега видях, че под покрилите очите му катаракти, даже под самите очи, се забелязва бледо червено сияние — кървавата светлина на другите му очи, таласъмските. Бледа искрица. Слабо адско блещукане. Не яркото сияние от преди. Просто далечна пулсираща жарава във всяка забулена очна орбита. Не виждах други следи от таласъма — нито муцуна, нито озъбена паст (просто намек за онези изпълнени с омраза очи) — може би защото чудовището е било твърде далеч по пътя към смъртта, за да успее да прожектира пълното си присъствие обратно в тази човешка черупка. Но несъмнено дори и толкова би трябвало да е невъзможно. Гърлото му беше разкъсано, мамка му, а сърцето му бе спряло да тупти още в „Блъскащите колички“ по-миналата нощ, и то бе спряло и да диша, в името Христово, не беше дишало цели два дни, докато бе стояло погребано под пода на атракциона — и все още не дишаше, поне доколкото виждах — и бе изгубило толкова кръв, че нямаше как да е останало достатъчно да поддържа кръвообращението му.

Усмивката му се разшири, докато трупът се бореше да се изправи от полуразровения гроб. Но част от тялото му оставаше прикована под почти фут и половина пръст и измъкването на свобода му създаваше известни проблеми. При все това с мъчително усилие и дяволска целеустременост чудовището продължи да копае и да се напъва, като през цялото време извършваше непохватни, насечени движения като повредена машина.

Въпреки че сред блъскащите колички бях помислил таласъма за мъртъв, явно в тялото му се бе съхранила искрица живот. По някакъв начин техният вид явно умееше да се оттегля от смъртта там, където обикновен човек не би имал друг избор, освен да се предаде, но таласъмите изпадаха в състояние на… какво?… може би забавен каданс, нещо от този род, свиваха се в защитна поза около най-слабата искричка жизнена сила, ревниво я пазеха, поддържаха я жива. А после какво? Можеше ли почти мъртъв таласъм постепенно да раздуха искрицата в малко пламъче, да разгори пламъчето до огън, да възстанови увреденото си тяло, да се възкреси и да се върне от гроба? Ако не бях разкопал този труп, дали разкъсаното му гърло щеше да заздравее и дали щеше с вълшебство да възстанови кръвта в тялото си? След няколко седмици, когато лунапаркът отдавна е заминал и панаирният парцел е празен, дали таласъмът щеше да се надигне в зловеща версия на притчата за Лазар, да отвори собствения си гроб отвътре?

Усещах, че се люлея на ръба на психологическата бездна. Ако не бях вече луд, то никога не съм бил по-близо до лудостта от точно този момент.

Сумтейки разочаровано, некоординирано и, по всичко му личеше, не ужасно силно, недишащото, но демонично съживено зверилище започна да копае пръстта, която притискаше долната половина на тялото му, загребваше я настрани с бавна, глупава упоритост. Помътнелите му очи и за миг не се отклониха от мен, наблюдаваха ме настоятелно изпод ниските му, изплескани с кал вежди. Не беше силно, не, но ставаше все по-силно с всеки миг, който прекарвах присвит на място, застинал от ужас. Нападаше приковалата го земя с нарастваща страст и смътното червено сияние в очите му бе започнало да се усилва.

Ножът.

Оръжието се намираше до гроба. Люляната от вятъра електрическа крушка се клатеше на собствения си кабел над нас, а яркото й отражение танцуваше напред-назад по стоманеното острие, което лежеше на пода под нея, то му придаваше вид на магическо оръжие, все едно не беше обикновен нож, а истински Ескалибур; всъщност за мен в този мрачен миг той бе не по-малко ценен от всеки един магически меч, изваден от ножница от камък. Но за да се добера до ножа, щеше да се наложи да вляза в обсега на полумъртвото нещо .