Дин Кунц - Отвъдни очи

Дълбоко в разкъсаното си гърло трупът издаде треперлив, влажен, кискащ се звук, който може и да беше смях — смехът на обитателите на лудници или на прокълнатите.

Тварта почти си беше освободила единия крак.

С внезапна решителност пролазих напред към ножа.

Чудовището ме предвиди, замахна с тромавата си ръка и избута оръжието встрани от мен. С трака-трака-трак и финално искрящо проблясване ножът се завъртя сред стружките и изчезна в мрака под ръба на дървената платформа, на която се намираше празният стол на Джоъл Тък.

Дори не се замислих за ръкопашен бой. Знаех, че нямам шанс да задуша зомби или да му изтръгна живота с юмруци. Все едно да се биеш с плаващи пясъци. Тварта може и да изглеждаше бавна и слаба, но въпреки това щеше да понесе много, да ме изчака, да се съпротивлява, докато напълно капна, а след това да ме довърши с бавни, тежки удари.

Ножът бе единственият ми шанс.

Тъй че се хвърлих покрай плиткия гроб и тварта ме сграбчи за крака с едната си ледена ръка, която незабавно предаде вътрешния си студ през крачола ми и в собствената ми плът, но аз го сритах, забивайки ботуша си в едното му слепоочие, и успях да се измъкна. Препъвайки се в задния ъгъл на дванайсетфутовия бокс, полупаднах и полурухнах на колене, а след това се проснах по корем до мястото, където ножът бе изчезнал в цепнатината под платформата. Тя беше може би пет инча широка, имаше предостатъчно място да си пъхнеш ръката. Бръкнах вътре, порових отдолу, напипах прахоляк и стружки, и чакъл, и стар изкривен гвоздей, но не и нож. Чух мъртвата твар нечленоразделно да гъргори зад мен, ровеше пръстта, измъкваше крайниците си от гроба, пльокаше, сумтеше и дращеше. Без да спирам да погледна през рамо, аз се притиснах към платформата, докато в рамото ми не се заби болезнено ръбът на една дъска, и се напънах да посегна на шест инча по-навътре, опипвах, мъчех се да видя чрез връхчетата на пръстите си, не само да почувствам, но не намерих нищо освен малко парче дърво и хрускава целофанена опаковка от цигари или бонбон, тъй че явно не достигах достатъчно навътре и ме измъчваше мисълта, че, дори не подозирам, а ръката ми се намира на косъм от желания предмет, така че нямам избор, освен да се пропъхна по-навътре, само още на два инча, моля… — ето! — по-навътре, но все още не успявах, не намирах следа от ножа, тъй че се придвижих малко наляво, сега надясно, трескаво сграбчвах празния въздух, прахоляк и туфи суха трева, а сега зад гърба ми се разнесе и гърголещо кикотещ се звук и стържотупването на тежка стъпка, а аз скимтях, чувах се да скимтя и не можех да се спра — още само един инч! — и под платформата нещо бодна палеца ми, острият връх на ножа най-сетне, а аз сграбчих връхчето на острието между палеца и показалеца си, издърпах го, обърнах хватката си върху него — но преди да успея да се изправя или поне да се обърна по гръб, трупът се наведе над мен, сграбчи ме за яката и за дъното на панталоните, вдигна ме с повече сила, отколкото очаквах от него, залюля ме, метна ме и аз се приземих тежко в гроба, с лицето надолу — с нос, опрян в дъждовен червей и с натъпкана с пръст уста.

Давейки се и преглъщайки някои бучки, но успявайки да изплюя повечето, аз се преобърнах по гръб точно когато умствено увреденият таласъм се прекатери и преметна строшено машинното си тяло през ръба на гроба. Втренчи се в мен. Очите му бяха от лед и огън. Несигурната му сянка танцуваше напред-назад над мен, докато крушката се люлееше на кабела си.

Помежду ни нямаше достатъчно разстояние, за да хвърля ножа успешно. Въпреки това, внезапно доловил намеренията на мъртвата гадина, стиснах дръжката му с две ръце, вдигнах оръжието право пред мен и напънах рамене и лакти, и китки, насочил острието към чудовището в същия миг, в който то разпери ръце и — ухилено безумно — рухна към мен. Наниза се на ножа и ръцете ми поддадоха под тежестта му. То се срути върху мен и ми изкара въздуха.

Макар че ножът бе забит до дръжката в небиещото му сърце, чудовището още не можеше да се усмири, брадичката му бе отпусната на рамото ми и то притисна едната си студена, мазна буза до моята. Мърмореше нечленоразделно в ухото ми с тон, обезкуражително напомнящ този на човек в пристъп на страст. Ръцете и краката му трепкаха, бързи като крайници на паяк, но изгубили целта си, а дланите му трепереха и мърдаха.

С влени от всеобхватното отвращение и несравним ужас сили аз бутах, натисках, удрях, ритах, подмятах, ръчках, усуквах, драпах и си проправях път изпод тварта, докато не си сменихме позициите, аз бях върху него, с коляно върху слабините му и положил другото в пръстта отстрани, бълвах проклятия, съставени наполовина от думи и наполовина също толкова нечленоразделни, колкото и дърдоренето, което излизаше от все още помръдващите устни на врага ми, и измъкнах ножа от сърцето му и го набучках отново и отново, и отново, в гърлото, гърдите и корема, отново и пак, и пак. Без цел и ентусиазъм чудовището размахваше към мен подобните си на тухли юмруци, но дори в безумната си лудост успявах да се изплъзна на повечето удари без затруднения, макар че няколко ме улучиха по ръцете и раменете и бяха ефикасни. В крайна сметка ножът ми доведе до желания резултат, прекъсвайки пулсиращото раково образувание на неестествен живот, който съживяваше студената плът, накълца го малко по малко, докато накрая гърчещите се крака на мъртвото нещо се усмириха, ръцете му взеха да замахват все по-бавно и наслуки, накрая то започна да хапе собствения си език. Дланите му най-сетне се отпуснаха безжизнено до хълбоците, а устата му зина и бледата червена светлина на таласъмското съзнание изгасна в очите му.