Дин Кунц - Отвъдни очи

Беше ми помогнал веднъж, но нямаше да ми помага постоянно.

Когато се стигне до същността на нещата, все пак си оставах практически сам.

Луната залезе. Нощта стана извънредно тъмна.

Изтощен, аз се надигнах от тревата и златния енчец и се упътих към съблекалнята под голямата трибуна, където си измих ръцете, отделих петнайсетина минути да изчовъркам пръстта изпод ноктите си и се изкъпах. След това се прибрах във фургона на поляната, където се намираше определеното ми легло.

Съквартирантът ми по спалня — Барни Куадлоу — хъркаше шумно.

Съблякох се и си легнах. Чувствах се физически и умствено вцепенен.

Утехата, която бях получил — и дарил — с Рия Рейнс, беше само смътен спомен, макар че се бяхме разделили преди няма и два часа; скорошният ужас бе много по-ярък, като нов слой боя, положен върху радостта, царила в душата ми. Що се отнася до прекараното с девойката време, в момента можех да си спомня по-скоро променливите й настроения, дълбоката й и необяснима тъга, понеже знаех, че тази Рия рано или късно ще стане причина за нова криза, с която ще трябва да се разправям.

Толкова камъни носех на плещите си…

Прекалено много!

Бях само на седемнайсет!

Заплаках тихомълком за Орегон, за изгубените си сестри и майчината любов, останала далеч зад гърба ми.

Копнеех за сън.

Отчаяно се нуждаех от какъвто и да е отдих.

Йонтсдаун отстоеше на по-малко от два дни.

В осем и трийсет в събота сутрин, след малко повече от два часа сън, се събудих от кошмар, който не приличаше на никой сънуван досега от мен.

В този сън се намирах в огромно гробище, което се спускаше по полегата и очевидно безкрайна поредица хълмове — гробище, претрупано с гранит и мраморни паметници с всевъзможни размери и форми, някои пукнати, много от тях — килнати, в редици без край, в брой отвъд границите на математиката: същото гробище от сънищата, за което ми разказа Рия. Тя самата също беше там, бягаше от мен през снега, под черните клони на оголелите дървета. Преследвах я и странното беше, че едновременно я обичам и я мразя — и не знаех какво точно ще сторя, когато я хвана. Част от мен искаше да покрие лицето й с целувки и да я люби, но друга част искаше да я блъска, докато очите й изпаднат, лицето й почернее и прелестните й сини очи бъдат замъглени от смъртта. До побъркване ме плашеше такава дивашка ярост, насочена към някого, когото обичах, така че спирах неведнъж. Но всеки път, когато спирах, Рия също застиваше на място — изчакваше ме сред надгробните плочи на склона под мен, сякаш искаше да я хвана. Опитах се да я предупредя, че това не е любовна игра, че ми става нещо, че може да изгубя контрол над себе си, когато я догоня, но не бях в състояние да накарам устните и езика си да оформят думите. Всеки път, когато спирах, тя ми махваше да продължа и аз откривах, че отново я преследвам. А след това осъзнах какво най-вероятно се е случило. В мен несъмнено живееше таласъм! Едно от демонските изчадия бе проникнало в тялото ми, бе ме овладяло, разрушавайки съзнанието и душата ми, и бе оставило единствено моята плът, сега вече негова, но Рия не знаеше за това, тя все тъй виждаше само Слим, нейния обожаващ я Слим Маккензи; не осъзнаваше в каква ужасна опасност е, не разбираше, че Слим е мъртъв и изчезнал, че живото му тяло служи вече на нечовешка твар и че когато тази твар я хване, ще изцеди живота от нея, а вече я и догонваше, пък Рия се обърна да ме погледне през рамо, разсмя се — изглеждаше толкова красива, прелестна и обречена — и междувременно звярът в тялото ми се намираше на десет крачки от нея, осем, шест, четири и след това я сграбчи, преметна я и…

… и когато се събудих, все още усещах как гърлото й поддава под желязната ми хватка.

Седнах прав като свещ в леглото, вслушан в трескавото тупкане на сърцето си и в накъсаното си дишане, опитвах се да прочистя съзнанието си от кошмара. Примигнах срещу утринната светлина и отчаяно си пожелах да мога да се уверя, че колкото и ярка и жива да е била разигралата се сцена, въпреки всичко е само сън, не е предчувствие за предстоящи събития.

Не е предчувствие.

Господи, моля те да не е!

Представлението бе обявено за единадесет, което ми оставяше няколко свободни часа в ръцете, време през което можех да се съсипя да се самосъжалявам за кръвта, която също имах по ръцете си, ако не намерех в името Господне с какво да се захвана. Лунапаркът беше разположен в покрайнините на окръжната столица, градче с около седем или осем хиляди жители, така че отидох пеша до центъра и закусих в кафенето, след това влязох в съседния мъжки магазин и си купих два чифта джинси и няколко ризи. По време на цялото посещение не видях нито един таласъм, а денят бе по августовски съвършен, и започнах постепенно да си мисля, че всичко може и да мине гладко и както му е редът — и връзката ни с Рия, и седмицата гастроли в Йонтсдаун, — стига да успеех да запазя хладнокръвие и да не губя надежда.