Дин Кунц - Отвъдни очи

С тези мотиви наум след вечеря слязох долу на поляната при фургона, където държах стая, и се опънах за два часа. Този път не сънувах кошмари. Бях прекалено уморен да сънувам.

Върнах се при „Якия удар“ преди осем часа. Последните пет часа от ангажимента преминаха бързо и печелившо в сух дъжд от многоцветни светлини, които танцуваха и се лееха върху всичко, включително тътнещите увеселителни влакчета, и бяха подчертани от изблици на бурен смях. Паричковците се лееха около „Якия удар“, като сочеха, дърдореха, зяпаха и бяха досущ като водата от прелял уличен канал, а в това наводнение се носеха заедно с мръсна пяна от хартиени пари и монети, някои от които успявах да докопам и прибера за Рия Рейнс. Най-накрая, към един след полунощ, лунапаркът започна да затваря.

За лунапарковците последната нощ на представлението е „нощ за събаряне“ и те я очакваха с нетърпение, понеже във всички тях има непокорни цигански дух. Лунапаркът сменя града си досущ като змия, която се измъква от старата си кожа и също както змията се подмладява от самия акт на промяна, така и лунапарковците и лунапаркът се прераждат чрез предвкусването на нови места и нови джобове, които да облекчаваме от паричния товар.

Марко дойде да прибере от мен дневните приходи, така че да мога да започна да разглобявам „Якия удар“ без забавяне. Докато се занимавах с тази дейност, няколкостотин други лунапарковци — концесионери, готвачи, акционери, треньори на животни, каскадьори, шофьори, викачи, джуджета, дребосъци, стриптийзьорки, готвачи от бързите закуски, черноработници, — всички с изключение на децата (които бяха по леглата) и онези, които гледаха бебешорите, също работеха, разглобяваха и опаковаха атракционите, бараките, шатрите и закусвалните, и останалите будки, осветени от огромни захранвани от генератор панаирни прожектори. Малкото влакче, рядкост в пътуващите лунапаркове, конструирано изцяло от стоманени тръби, се разпадаше под неспирно чук-прас-щрак-дрън!, което отначало дразнеше, но скоро започна да звучи като странна атонална музика — не напълно неприятна, и накрая се превърна до голяма степен в част от фоновите звуци, които преставаш да забелязваш. В къщата на смеха клоунското лице бе разглобено и се разпадна на четири части, четвъртата — големият жълт нос, който повися известно време самотен в нощта, досущ като отражение на гаргантюански, подигравателно настроен Чеширски котарак, обладаващ странни способности за изчезване досущ като братовчед си, който се бе подигравал на Алиса. Звяр с динозавърски пропорции и с не по-малък апетит бе отхапал парче от виенското колело. В Шоквил сваляха петнадесетфутовите брезенти, изобразяващи изкривените форми и лица на човешките „странности“; и когато тези издуващи се и огъващи се платна под съпровода на скърцането на макари се спускаха по опъващите ги колци, боядисаните двуизмерни портрети добиваха илюзия за триизмерен живот, смигаха, хилеха, злобееха, зъбеха, смееха се срещу напъващите отдолу лунапарковци, след това се сгъваха с целувка на брезентовите устни върху нарисуваните чела, лишените им от дълбини очи се взираха само и единствено в собствените им носове, двуизмерната реалност бързо изместваше кратката имитация на живот. Две хапки липсваха от виенското колело. Когато свърших с „Якия удар“, помогнах да опаковат другите концесии на Рия Рейнс, след това обикалях по колабиращия лунапарк, подлагайки рамо там, където имаше нужда. Сваляхме винтовете от дървени стенни панели, сгъвахме шатрите в парашутни вързопи за скок в Йонтсдаун, разглобявахме подпорни колони и скоби, шегувахме се, докато работехме, жулейки кокалчетата си, напъвайки мускулите, порязвайки се, заковавайки капаците на сандъците, мъкнейки ги по камионите, наръфахме дъсчения под на „Блъскащите колички“, пъшкахме, потяхме се, ругаехме, смеехме се, пиехме сода, наливахме се със студена бира, шмугвахме се между двата слона, които търкаляха по-големите греди към камионите, изпяхме няколко песни (включително такива, написани от Бъди Холи, вече мъртъв от четири и половина години, тялото му споено в едно с това на самолетчето „Бичкрафт Бонанза“ в самотните замразени поля на ферма между Клиър Лейк, Айова и Фарго, Северна Дакота) и развивахме гайки, разковавахме гвоздеи, развързвахме въжета, навихме няколко мили електрически кабели и следващия път, когато погледнах към виенското колело, открих, че е било погълнато напълно, от него не бе останала дори и мъничка костица.