Дин Кунц - Отвъдни очи

Върнах се при лунапарка в десет и половина, оставих новите панталони и ризи във фургона и бях на трасето в единадесет без петнадесет. Още преди да отворят вратите, вече бях приготвил „Якия удар“ за работа и тъкмо седнах на стола до него в очакване на първите паричковци, когато се появи Рия.

Златно момиче. Голи, загорели крака. Жълти шорти. Четири различни оттенъка на жълтото в хоризонталното райе на тениската й. Навън на алеята носеше сутиен, понеже все пак бяхме 1963-та и да се показва публично без него щеше да шокира паричковците, без значение колко е приемливо в града от фургони, сред лунапарковците. Косата й беше прибрана назад от лицето с вързана жълта бандана. Сияеше.

Изправих се, опитах да положа ръце на раменете й и да я целуна по бузата, но Рия опря длан в гърдите ми, възпря ме и заяви:

— Не искам да оставям погрешно впечатление!

— За кое?

— За снощи.

— Че какво погрешно може да се разбере за снощи?

— Смисълът на случилото се.

— И какъв точно е той?

Тя се намръщи:

— Ами например, че те харесвам…

— Хубаво!

— … и също така, че можем да си доставяме взаимно удоволствие…

— Забелязала си го значи!

— … но не означава, че съм твоето момиче или нещо от този род.

— На мен определено ми изглеждаш като момиче — възразих.

— На алеята все още съм ти шефка.

— Аха?

— А ти си ми служител.

— Аха — заключих аз.

Исусе, помислих си.

Рия додаде:

— И не искам необичайна… фамилиарност на алеята.

— Боже опази! Но все пак можем да сме необичайно фамилиарни извън алеята, а?

Шефката ми изобщо не осъзнаваше колко обидни са подходът и тонът й и не разбираше какво унижение нанася с думите си; следователно не можеше да знае и какво подсказва сарказмът ми, но рискува да се усмихне. Каза:

— Точно така. Извън алеята очаквам да фамилиарничиш необичайно точно толкова, колкото ти се ще!

— Тъй ми се струва, че сега имам две работни места, както го обясняваш. Дали си ме наела заради способностите ми на глашатай — или също така и заради тялото ми?

Усмивката й се пречупи.

— За уменията ти, разбира се.

— Понеже, шефке, не ми се ще да си мисля, че се възползваш от този беден, нисшестоящ наемен работник.

— Сериозна съм, Слим!

— Забелязах.

— Тогава защо се шегуваш?

— Това е обществено приемлива алтернатива.

— А? На какво?

— На викането, крещенето и грубите обиди.

— Да не си ми сърдит?

— А, шефке, толкоз си възприемчива, колкото си и хубава!

— Не виждам причини да се ядосваш.

— Не. Предполагам, че просто съм си гневлив.

— Само се опитвам да изясня нещата помежду ни.

— Много делово. Възхищавам се на това!

— Виж, Слим, казвам само, че онова, което се случва помежду ни насаме, е едно нещо, а какво става тук на алеята е съвсем друго.

— Свети небеса, никога не бих предложил да го направим тук, насред трасето!

— Държиш се глупаво.

— Ти, от друга страна, се държиш като шампионка по дипломация!

— Виж, някои мъже решават, че ако са се пъхнали в гащите на шефката, вече не е нужно да си вършат своя дял от работата.

— Да ти приличам на такъв тип? — поинтересувах се.

— Надявам се, че не.

— Това не ми прозвуча точно като вот на доверие.

— Не искам да си ми ядосан — каза Рия.

— Не съм — отвърнах, макар че бях.

Знаех, че й е трудно да осъществява връзка с хората лице в лице. Поради екстрасензорната си сетивност добивах специално прозрение за тъгата, самотата и несигурността — и произтичащото от тях защитно поведение, — които оформяха характера на Рия и я съжалявах толкова, колкото и се ядосвах.

— Напротив — възрази тя. — Сърдиш ми се.

— Няма нищо — отвърнах. — А сега да се хващаме за работа! — посочих към другия край на лунапарка. — Задават се паричковците.

— Всичко наред ли е? — попита Рия.

— Аха.

— Сигурен ли си?

— Аха.

— Ще се видим после — заключи тя.

Гледах я как се отдалечава — и я обичах и мразех, но повече я обичах, тази сърцераздирателно крехка амазонка. Нямаше смисъл да й се ядосвам, тя беше като неизбежна елементарна стихия; все едно да се ядосваш на вятъра, на зимния студ или на лятната жега, защото нито те, нито тя можеха да бъдат променени с гняв.

В един следобед Марко ме освободи за трийсет минути, а считано от пет — за тричасова почивка. И в двата случая се канех да се разходя до Шоквил и да си поговоря със загадъчния Джоъл Тък, но и двата пъти се отказах от прибързани действия. Това беше най-големият ден на ангажимента ни и тълпите бяха три до четири пъти по-многобройни, отколкото през седмицата, а онова, което щях да кажа на Джоъл, нямаше как да бъде споделено пред паричковци. Освен това се страхувах — всъщност убеден бях, — че той ще се затвори в себе си, ако го притискам прекалено силно или прибързвам. Можеше да отрече всякакви връзки с таласъмите и тайни погребения в късни нощни часове и след това нямаше да знам какво да предприема. Вярвах, че в лицето на урода съм намерил ценен потенциален съдружник — а също и приятел и, странно или не, бащинска фигура — и се притеснявах, че прибързана конфронтация може да го отблъсне от мен. Усещах, че е по-разумно да оставя на триокия да ме опознае по-добре, да му дам повече време да си състави мнение за мен. Вероятно бях първият човек, който той на свой ред среща, способен да вижда таласъмите също като него, както и Джоъл бе за мен първият, притежаващ подобна неблагодарна способност, тъй че рано или късно любопитството му щеше да надмогне над неувереността. А дотогава трябваше да съм търпелив.