Дин Кунц - Отвъдни очи

Бях го убил.

Отново.

Но убийството не стигаше. Трябваше да се уверя, че чудовището щеше да си остане мъртво. Вече виждах ясно, че смъртоносната рана на гърлото му наистина се бе затворила отчасти от онзи ден насам. До тази вечер не бях предполагал, че таласъмите, също като вампирите в европейския фолклор, понякога можеха да се самовъзкресяват, ако не са били ликвидирани с достатъчно настоятелност. Сега, когато знаех мрачната истина, не можех да поемам рискове. Докато приливната вълна на адреналина още се плискаше в тялото ми, преди да се срутя във всепоглъщащо отчаяние и гадене, отрязах главата на чудовището. Не беше лесно, но ножът ми беше остър, острието — от закалена стомана, а и аз все още се крепях на крилете на ужаса и гнева. Поне разфасоването бе безкръвно, защото вече бях източил трупа преди две нощи.

Отвън горещият летен вятър налиташе срещу шатрата със силни стенания и съскане. Издуващите се платна от брезент напъваха срещу въжетата и колците, пукаха, барабаняха, шляпаха като крила на голяма, черна птица, която се опитва да излети, но е прикована за кацалка на земята.

Големи, черни нощни пеперуди се стрелкаха около люлеещите се крушки и добавяха криволичещите си сенки към въртопа от светлина и странни, изкривени силуети. Гледани с очи, фокусирани през лупите на паниката и замъглени от острата пот, тези постоянни фантомни движения бяха влудяващи и само влошаваха прииждащите вълни на световъртежа, които вече се разбиваха в тялото ми.

Когато най-сетне свърших с обезглавяването, обмислих дали да не сложа главата на тварта между краката й и да запълня гроба, но това ми се струваше опасно непълно разместване на останките. Лесно можех да си представя трупа, отново погребан, постепенно да придвижва длани под земята, посягайки към отрязаната си глава, как се самосглобява, разкъсаната му шия зараства, парчетата от прерязания му гръбнак се спояват, червената светлина се завръща в странните му очи… Накрая положих главата настрани и препогребах само тялото. Отъпках мястото, уплътнявайки пръстта доколкото ми беше по силите, след това отново разпръснах стружки отгоре.

Понесъл главата за косата, с чувството, че съм варварин и дивак, и без да харесвам това усещане дори за миг, избързах до изхода от Шоквил и угасих лампите.

Крилото, което бях развързал, пляскаше в бурната нощ. Предпазливо надникнах към лунапарка, но в гаснещата светлина на залязващата луна не забелязах следи от движение, като изключим спектралните силуети на носещите се прашни „духове“, които виещият вятър бе призовал.

Измъкнах се навън, оставих главата, завързах брезента на изхода, вдигнах отново товара си и крадешком забързах по алеята към задния край на парцела, между две целомъдрено тъмни шатри на представления с момичета, през струпани камиони, които стърчаха като дремещи слонове, покрай генератори и големи, празни дървени бурета, през празно поле и към най-близкия език на гората, която прегръщаше от три страни парковия парцел. С всяка крачка все повече се плашех, че главата, която се люлееше на дръжката си от коса, отново ще се съживи — ново сияние ще блесне в очите й, устните ще се сгърчат, зъбите ще затракат — и я държах в опъната ръка, по-далеч от мен, та да не я блъсна, без да искам, в крака си и да й дам шанс да забие зъби дълбоко в тялото ми.

Разбира се, главата беше мъртва, животът я бе напуснал завинаги. Стърженето и щракането на зъбите й, както и задавеното, гневно и изпълнено с омраза мърморене бяха само плод на трескавите ми фантазии. Въображението ми не само тичаше до мен, а галопираше, търчеше, препускаше през кошмарен пейзаж с ужасяващи възможности. Когато най-сетне си проправих път през храсталаците под дърветата, намерих малка полянка до едно поточе и положих отрязаната глава на удобна каменна подложка, дори древните и бледи лунни лъчи осигуряваха достатъчно светлина, че да докажат, че страховете ми са безпочвени и обектът на ужаса ми не проявява признаци на живот, естествен или не.

Пръстта близо до потока беше мека, влажна глина, която лесно се копаеше с голи ръце. Дърветата, чиито черни като нощта корони приличаха на вещерски поли и роби, стояха стража по периметъра на поляната, докато изравях дупка, погребвах главата, отъпквах пръстта и прикривах усилията си с разпиляване на мъртви листа и борови иглички.

Сега, за да извърши подвига на Лазаровото прераждане, безглавият труп трябваше първо да се измъкне от ямата си в лунапарка; да изпълзи сляпо до гората, да намери полянката, да ексхумира собствената си глава от този втори гроб. Макар че събитията от последния час ми бяха вдъхнали още по-голямо уважение към злодейските способности на таласъмската раса, бях доста уверен, че дори и чудовищата не биха могли да преодолеят подобни сериозни препятствия към възкресението. Звярът беше мъртъв и щеше да си остане мъртъв.