Дин Кунц - Отвъдни очи

Очите му бяха отворени.

Отскочих, но след това установих, че си остават все пак мъртви и невиждащи очи, покрити с прозрачен, млечен слой, който бе отразил светлината изотгоре и изглеждаше почти като скреж. Плътта на мъртвеца бе все тъй отпусната, устата му — все още застинала в подигравателна гримаса, между разтворените му устни все тъй имаше пръст, натъпкана между зъбите. На гърлото му зееше ужасната рана от ножа — макар че не изглеждаше толкова зле, каквато я помнех — и нито си поемаше дъх, нито издишаше. Почти сигурен бях, че не е жив. Очевидно стряскащото отваряне на клепачите не е било нищо друго освен един от онези посмъртни мускулни спазми, които често изкарват ангелите на младите студенти по медицина и новоизпечените съдебни лекари. Да, несъмнено. Но… от друга страна… дали пък тези нервни реакции и мускулни спазми бяха възможни почти два дни след смъртта му? Или подобни странни реакции се ограничаваха в рамките на няколкото часа непосредствено след смъртта? Е, добре де, тогава може би клепачите са били придържани затворени от тежестта на пръстта, натрупана върху трупа; сега, когато я бях махнал, клепачите се отвориха…

Мъртвецът не се беше съживил.

Само лудите хора са убедени, че са виждали ходещи трупове.

Не бях луд.

Не бях.

Взирах се надолу в мъртвеца и постепенно бясното ми дишане се поуспокои. Бързото като на заек тупкане на сърцето ми също намаля.

Така. Така беше по-добре.

Започнах да се питам отново защо Джоъл Тък е погребал трупа вместо мен и защо, след като ми бе направил тази услуга, не бе излязъл от строя, за да си получи полагаемото за това. А и защо би го направил на първо място? Защо да става съучастник в убийство? Освен, разбира се, ако Джоъл Тък знаеше, че не съм убил просто някакво си човешко същество. Дали беше възможно, може би чрез третото си око, той също да вижда таласъми и да симпатизира на моите пориви за изтребването им?

Какъвто и да беше случаят, сега не беше моментът да мисля за него. Във всеки миг патрулната кола можеше да завие покрай Шоквил и да забележи, че лампите светят. Въпреки че вече бях лунапарковец, а не нашественик като преди две нощи, те все пак щяха да поискат да знаят какво съм правил в концесия, която не притежавам и на която не работя. Ако откриеха гроба или, още по-лошо, труп, статутът ми на лунапарковец нямаше да ме защити от арест, съдебно дело и доживотен затвор.

Използвайки двете си ръце, започнах да насипвам изкопаната пръст обратно в частично разкрития гроб. Щом влажните буци се посипаха по ръцете на мъртвеца, едната помръдна, метна шепа пръст към мен, прицелвайки се в лицето ми, а другата длан се сгърчи спазматично като ранен рак, мъртвите очи примигнаха и докато падах и след това отпълзявах заднешком, трупът надигна глава и се захвана да се измъкне от своето място за не тъй окончателен покой.

При това не ставах свидетел на видение.

Това беше реалност.

Изпищях. От гърлото ми не излезе нито звук.

Разтърсих яростно глава в твърдо като диамант отрицание на тази невъзможна гледка. На мен ми се струваше, че трупът се е надигнал, понеже само преди секунди си бях представял същото това зловещо развитие на събитията и лудата мисъл по някакъв начин бе придобила ужасната сила да превърне кошмара в реалност, сякаш въображението ми беше джин, сбъркал най-лошите ми страхове с желания, които е изпълнил. И ако случаят бе такъв, то тогава можех да натикам джина на въображението ми обратно в лампата му, да си отжелая това чудовищно видение и да бъда спасен.

Но без значение колко усърдно тръсках глава, без значение колко отчаяно отричах онова, което виждах пред себе си, трупът не искаше да легне и да се престори отново на мъртъв. С бели като личинки ръце започна да обарва ръбовете на гроба и се издърпа до седнало положение, втренчен право в мен, със сипещи се от гънките на ризата бучки пръст, с мръсна, разрошена, оплетена и сплъстена коса.

Бях се изсуркал заднешком по пода, докато гърбът ми не опря в брезентовата стена, която отделяше този бокс от следващия. Исках да се изправя, да прескоча въжето пред бокса и да си обирам крушите оттук, но не можех да тичам, така както не можех и да пищя.

Трупът се ухили, от отворената му уста изпадаха парченца влажна пръст, макар че между зъбите му останаха бучици. Озъбените усмивки на оглозгани черепи, влажно-отровните усмивки на змиите, подигравателната гримаса на Лугоши с наметалото на Дракула — всички те бледнееха в сравнение с това гротескно съчетание от обезкървени устни и кални зъби.