Дин Кунц - Отвъдни очи

Положих ножа си настрана, тъй че да мога да греба пръстта с две ръце, и след няколко минути вече бях изкопал дупка с дължина около ярд и два фута ширина, дълбока шест или осем инча. Знаех си, че трябва да отида да взема лопата, но почвата беше доста рохка, нямах представа къде да търся лопатата, пък и нямаше начин да спра. Бях призован да продължа да копая без дори най-кратка пауза, подтикван от зловеща и налудничава, но неотменима увереност, че обитателят на този гроб ще се окажа аз, че ще изровя пръстта от собственото си лице и ще се видя как гледам нагоре към себе си. В пристъп на ужас, причинен от непрестанния порой от страховити екстрасензорни видения, аз се зарових в меката пръст вече трескаво, от челото ми по носа и брадичката се стичаше студена пот, пъшках като животно, пъхтях с пламнали дробове. Зарових се по-надълбоко, сумтях с отвращение от тежката парапсихична миризма на смърт, сякаш това беше истинска смрад — по-надълбоко! — понеже трупът бе твърде пресен да е навлязъл в друг етап на разложението освен в най-началния стадий. По-дълбоко. Ръцете ми бяха мръсни, под пръстите бе натъпкана кал, парчета пръст бяха изхвърчали чак до косата ми и бяха залепнали по лицето ми, а аз копаех все по-бясно и по-бясно. Част от съзнанието ми се зарея назад и нагоре, чудеше се дали съм луд, точно както се бях чудил и вгледан в голото и измъчено лице в огледалото на съблекалнята по-предишната нощ.

Ръка.

Бледа.

Леко синкава.

Лежеше в земята пред мен, отпусната в последен покой, сякаш натрупаната около нея пръст бе плащаница, на която дланта бе положена с нежна грижа. Под ноктите и в гънките около кокалчетата бе спечена изсъхнала кръв.

Образите на физическа смърт започнаха да избледняват, след като вече бях осъществил контакт с истинския обект на смърт, от който се лееха.

Бях изкопал вероятно фут и половина и сега внимателно изринах още малко пръст, докато не намерих втората ръка, разкривайки отчасти юмрука… и китките… и част от бицепсите… докато не стана ясно, че починалият е бил положен да почива в традиционната поза с ръце скръстени на гърдите. След това, неспособен да си поема дъх и хипервентилирайки, разтърсван от спазми на страх, от които ми се разтракваха зъбите, започнах да ровя по-старателно над ръцете.

Нос.

Широко чело.

Разтърси ме стържещо глисандо — не звук, а студена вибрация.

Не сметнах за нужно да изчистя всичката пръст от лицето, понеже го познах дори и наполовина заровено. Това беше мъжът — таласъмът , — когото убих в павилиона с блъскащите колички по-миналата нощ. Клепачите му бяха затворени, и двата глазирани в по-тъмно — изглеждаха така, сякаш преди да положи мъртвеца в земята, някой с перверзен хумор го бе намацал със сенки за очи. Горната му устна бе разпъната нагоре в единия край в причинена от rigor mortis гримаса, а между зъбите му имаше заседнала пръст.

С ъгълчето на окото си мярнах движение в друга част на шатрата.

Сепнах се, трескаво врътнах глава и се обърнах към пътеката отвъд въжето, но там нямаше никой. Бях убеден, че съм видял нещо да се движи, и наистина, преди дори да успея да се изправя от гроба, за да проуча какво става, забелязах отново същото движение — треперливи сенки, които изскочиха от покрития със стърготини под, полазиха по стената на шатрата и след това се прибраха в пода. Бяха съпроводени от басово стенание, сякаш някакъв демон от кошмарите е влязъл в задната зала на шатрата и се тътри към мен, още не се вижда от четвъртото помещение, но е само на няколко тежки крачки оттам.

Джоъл Тък?

Явно той бе човекът, измъкнал мъртвия таласъм от „Блъскащите колички“ и заровил го тук. Нямах представа защо го е сторил — дали да ми помогне, да ме обърка, да ме уплаши, а нямах и основа за преценка. Можеше да ми бъде както приятел, така и враг.

Без да отклонявам поглед от отворената страна на бокса, очаквайки там всеки момент да се появи проблем под една или друга форма, сляпо заопипвах зад себе си за ножа, който бях оставил настрани.

Сенките подскочиха отново и отново ги съпроводи тихо стенание, но внезапно осъзнах, че това е само писъкът на усилилия се отвън вятър. Пъргавите сенки също бяха негово безвредно дело. Всеки по-силен порив си проправяше път в шатрата и духнеше ли откъм брезентовия коридор, размърдваше голите, висящи от тавана крушки. Люлеенето на тези крушки съживяваше получилите се сенки.

Облекчен, спрях да опипвам за ножа и отново съсредоточих вниманието си върху трупа.