Дин Кунц - Отвъдни очи

Джоъл Тък бъркаше. Не се бях увлякъл по Рия.

Бях влюбен до уши.

Бог да ми помага, бях влюбен в нея! И макар че тогава не го знаех, бързо приближаваше мигът, в който заради любовта си щях отчаяно да се нуждая от Господ просто за да оживея.

След малко Рия ми пусна ръката и седна, присви колене нагоре, обви с длани свитите си крака и се втренчи в лишеното от светлина езеро, в което самотна рибка изпляска веднъж и след това отплува в тишина. Седнах до нея и все пак продължавахме да не изпитваме нуждата да сме по-разговорливи от плуващите риби.

Разнесе се ново далечно плискане.

Прошумоляване на люлените от вятъра тръстики на ръба на водата.

Песен на щурец.

Протяжните сватбени крясъци на самотни жабоци.

След време осъзнах, че Рия отново плаче.

Докоснах лицето й с длан, навлажних връхчето на пръста си в сълза.

— Какво има? — попитах.

Рия не отговори.

— Кажи ми! — настоях.

— Недей — помоли ме тя.

— Какво да не правя?

— Не говори.

Замълчах.

Тя също мълчеше.

По някое време и жабите млъкнаха.

Когато най-накрая заговори, Рия каза:

— Водата ми се струва чудесна!

— Просто изглежда мокра.

— Предизвикателна.

— Сигурно вътре е пълно с водорасли, а на дъното има тиня.

— Понякога — каза Рия — в Гибтаун, Флорида, през зимния сезон отивам на плажа и се разхождам продължително, а понякога си мисля колко хубаво би било да отплувам в морето, все по-навътре и по-навътре, просто да си плувам и никога да не се върна!

В нея се таеше шокираща духовна и емоционална умора, притеснителна меланхолия. Зачудих се дали има нещо общо с неспособността й да има деца. Но самото безплодие ми се струваше недостатъчна причина за подобно черно настроение. В този миг гласът й бе глас на жена със сърце, проядено от горчива мъка с такава чистота и киселинни свойства, че дори не можех да си представя от какъв източник може да идва.

Не разбирах как е възможно Рия тъй бързо да пропадне от екстаз до самосъжаление. Само преди няколко минути ми бе казала, че нашето любене е било най-найското. Сега почти с удоволствие се спускаше обратно в отчаянието, в пълна безнадеждност, в задушаващо, лишено от слънце лично усамотение, което ме плашеше до смърт.

Рия каза:

— Няма ли да е приятно да плуваш докъдето ти стигнат силите и когато капнеш, да продължиш още малко, докато ръцете ти натежат като олово и краката ти като бетонни блокчета и…

— Не! — отрязах остро, стиснах лицето й в двете си длани, извърнах главата й и я насилих да ме погледне. — Не, не би било приятно. Хич даже няма да е приятно! Какви ги говориш? Какво ти става? Защо се държиш така?

Нито на устните й, нито в очите й прочетох отговор — само мъка в погледа, непроницаема дори за шестото ми чувство, самота, която изглеждаше абсолютно непробиваема за всякакви опити, които бих могъл да се надявам да осъществя срещу нея. Изправен срещу тази стена, със свити от страх вътрешности и със сърце кухо и мъртво, усетих как сълзи бликват в собствените ми очи.

Отчаян, придърпах Рия на тревата, целунах я, милвах я и отново започнах да я любя. В началото тя се колебаеше, но след това започна да реагира и скоро станахме едно цяло, този път при все разговорите за самоубийство и при все факта, че тя не ме допускаше да разбера причината за отчаянието й, бяхме дори по-добре заедно, отколкото предишния път. Ако страстта бе единственото спасително въже, което можех да хвърля на Рия, ако това бе единственото нещо, с което можех да я извлека от духовните плаващи пясъци, които я всмукваха, тогава бе най-малкото успокоително да знам, че моята страст за нея е животоспасяваща връв с безконечна дължина.

Изтощени, полежахме малко в обятията си и този път взаимното ни мълчание не дегенерира в погребална мрачнота. След време се облякохме и тръгнахме по обградения от гора път към лунапарка.

Бях възхитен от началото, което положихме тази нощ, и бях изпълнен с надежда за бъдещето, каквато не бях познавал от деня, когато за първи път видях таласъм. Щеше ми се да крещя, да отметна глава, да се смея срещу луната, но не направих нищо подобно, понеже с всяка стъпка на завръщането ни от пустошта също така ме обземаше и страх, боях се, че Рия отново ще се отклони от щастието към отчаянието и че този път няма да успея да я върна отново към светлината. А и се боях също така от натрапчивите видения на кървавото й лице и онова, което намекваше призракът. Не беше лесно да удържиш под капак подобен налудничав кипеж на противоречащи си емоции и ставаше още по-трудно, ако си седемнайсетгодишно момче далеч от дома, отрязано от семейството си и в ужасна нужда от малко топлина, цел и стабилност. За щастие, Рия остана в добро настроение през целия път до вратата на луксозния си фургон, като ми спести обезкуражаващото наблюдение на поредно спускане в онези меланхолични дълбини и ми остави някаква малка доза самоувереност, че евентуално бих могъл да я отклоня от обмислянето на онова самоубийствено плуване в суровата прегръдка на бурното море около Флорида.