Дин Кунц - Отвъдни очи

Предполагах, че знам. Когато стигнахме върха на нисък хълм и продължихме да вървим, казах:

— Виждаш име на някой от надгробните камъни и то е твое.

Рия потрепери.

— Един от тях е моят. Усещам го във всеки сън. Но никога не го намирам, не. Почти ми се ще да можех. Мисля… че ако го намеря… ако намеря собствения си гроб… тогава ще спра да сънувам за тези неща…

Понеже няма да се събудиш, помислих си. Защото ще умреш наистина. Казват, че именно това се случва, ако не се събудиш, преди да умреш насън. Умри насън — и повече няма да се надигнеш.

Рия продължи:

— Това, което намирам, като сляза по хълма, е… пътят, който търся… само че това вече не е път. Копали са гробове и са вдигали надгробни плочи направо в асфалта, сякаш че са имали толкова много за поставяне, че им е свършило мястото в гробището и се е наложило да ги набодат където им падне. Стотици камъни, по четири един до друг, ред след ред, по целия път по протежение на шосето. Толкова… разбираш ли… пътят вече не е път. Той е станал просто част от гробището. А под мъртвите дървета има още паметници, които продължават да се стелят все по-надолу и по-надолу, докъдето поглед стига. А най-ужасното е, че… някак си знам, че всички тези хора са мъртви… заради…

— Заради какво?

— Заради мен — отвърна Рия нещастно. — Понеже съм ги убила!

— Звучиш така все едно наистина се чувстваш виновна — отбелязах.

— Да.

— Но това е само сън.

— Когато се събудя… той витае… твърде истински. Има по-дълбок смисъл от обикновен сън. Това е… знак, може би.

— Но ти не си убийца!

— Не.

— Тогава какво може да значи?

— Нямам представа — отвърна Рия.

— Това са просто сънища, глупости — настоях.

— Не.

— Тогава ми кажи какъв смисъл има. Кажи ми какво значи!

— Не мога — призна Рия.

Но докато го казваше, усетих притеснителното прозрение, че знае точно какво означава сънят и току-що бе започнала да ме лъже точно както аз бих излъгал, ако ме притискаше за повече подробности относно таласъмите от собствените ми кошмари.

Бяхме вървели по черния път нагоре и след това надолу по полегат хълм, по протежение на дъга от четвърт миля, през туфа дъбове, където имаше по-малко лунна светлина, бяхме извървели като цяло може би една миля. Накрая стигнахме до края на пътя и до брега на малко езеро, обкръжено отвсякъде от гората.

Гъста, мека трева покриваше плавния, полегат склон, който водеше към водата. Езерото изглеждаше като огромна локва машинно масло и щеше да прилича на дупка към нищото, ако луната и сияещите тук-там скрежно бели звезди не се отразяваха в повърхността му, с което слабо осветяваха няколко вълнички и бръчки. Люляната от ветреца трева, също като тази на моравата зад фургонното градче, беше черна, с тънък сребърен ръб по всяко нежно стебълце.

Рия седна на тревата, а аз — до нея.

Тя сякаш отново търсеше тишината.

Угодих й.

Разговорът отново ни се струваше ненужен, докато седяхме под купола на нощта, вслушани в далечните щурци и пляскането на рибите, събиращи насекоми от повърхността на водата. На мен ми стигаше просто да седя до Рия, разделен от нея на, има-няма, една ръка разстояние.

Порази ме контрастът между това място и другите, на които бях прекарал остатъка от този ден. Първо Йонтсдаун, с неговите огнени клади и средновековни сгради, и всепоглъщащото усещане за надвиснала катастрофа, след това лунапаркът с просташката му веселост и гъмжило от паричковци. Чувствах се облекчен от възможността да прекарам малко време на място, където няма и следа от присъствието на човечеството, като изключим довелия ни дотук и останал зад гърбовете ни черен път, който се постарах да изхвърля от ума си. Колкото и да бях дружелюбен по природа, все пак се случваше да се уморя от компанията на други човешки същества толкова, както ме отблъскваха и отвращаваха таласъмите. А понякога, когато виждах мъже и жени да проявяват жестокост едни към други, както например всеки божи ден се държаха паричковците в шатрата на представлението на Джоъл Тък, ми идваше да си кажа, че си заслужаваме таласъмите, че сме трагично увредена раса, неспособна адекватно да оцени чудото на съществуването си и че чрез собствените си отвратителни деяния един спрямо друг сме си докарали и злостното внимание на таласъмите. В крайна сметка почитаните от нас богове в по-голямата си част са предубедени и сурови, и способни на смразяваща жестокост. Кой би могъл да твърди, че няма да насъскат срещу ни напаст от таласъми и да ги нарекат просто наказание за извършените грехове? Тук, в покоя на гората обаче, през мен протече пречистваща енергия и постепенно се почувствах по-добре въпреки проведения разговор за гробища и кошмари.