Дин Кунц - Отвъдни очи

Рия се спусна като някакво неземно божество, слизащо от величествени небеса, и с бавна грация полегна на гъстата, мека трева.

Съблякох се.

Любих я с ръце, с устни, с език и преди дори да обмисля дали да проникна в нея, два пъти я бях довел до оргазъм. Не бях велик любовник — далеч съм от тази мисъл, сексуалният ми опит беше ограничен до две жени в други лунапаркове, през които бях минал. Но чрез шестото си чувство сякаш винаги знаех какво се изисква от мен и какво би донесло удоволствие на Рия.

А после, докато тя лежеше отпусната на постелята си от черна трева, разделих гладките й бедра и се наместих между тях. В първоначалния си миг проникването беше обикновена и незабележителна с нищо анатомична механика, но когато се раздвижихме, преживяването престана да е обикновено, да бъде незабележително и от механика премина в мистицизъм, а ние станахме не просто любовници, а цялостен организъм, инстинктивно и несъзнателно преследващ някакъв полусъзрян, загадъчен, но отчаяно копнян апотеоз и на духа, и на тялото. Готовността, с която реагираше на действията ми Рия, ми се струваше също тъй екстрасензорна, както и моята спрямо нейните движения. Нито веднъж, докато се притискаше към мен, девойката не помръдна в различна от общата ни посока, не промърмори погрешната дума и по никакъв начин не наруши дълбоко удовлетворителния и изумително комплексен ритъм на нашата страст, съвършено напасвахме всяко наше движение и контрадвижение, всеки натиск и отдръпване, всяка разтърсваща пауза, всяко пулсиране и докосване, докато не постигнахме и после не надминахме съвършената хармония. Светът избледня. Ние бяхме едно цяло; бяхме всьо и вся; бяхме единство.

В това върховно и почти свещено състояние еякулацията изглеждаше като отвратително деяние, не естествен завършек на нашия акт, а груба намеса на примитивната биология. Но беше неизбежна. И не просто неизбежна, а и предстояща съвсем наскоро. Бях прекарал в Рия може би четири или пет минути, когато усетих напрежението да се натрупва и с известно притеснение осъзнах, че не бих могъл да се спра. Започнах да се изтеглям от нея, но тя ме притисна по-плътно към себе си, оплете ме със стройните си крака и ръце и слабините й се стегнаха около мен, а аз успях да изпъшкам за надвисналата опасност от забременяване, но Рия промълви:

— Няма проблем, Слим, всичко е наред, не мога да имам деца и бездруго, никакви деца, всичко е наред, просто свърши в мен, скъпи, моля те, свърши в мен, изпълни ме! — и с тези последни думи я разтърси нов оргазъм, тя изви тяло срещу мен, притисна гърдите си към мен, тръпките я разтърсиха и внезапно се оказах развързан и освободен, и дълги, течни панделки сперма изтекоха от мен и се разгънаха в нея.

Дълго време си възстановявахме усещането за света около нас и още повече време ни отне да се разделим. Но накрая лежахме един до друг, положили гърбове на тревата, втренчени в нощното небе и се държахме за ръце. Бяхме тихи, понеже за момента всичко, което имаше нужда да бъде казано, вече бе изречено, без да прибягваме до нуждата от думи.

Минаха сигурно пет дълги, топли минути, преди Рия да се обади:

— Кой си ти, Слим Маккензи?

— Просто човек.

— Напротив, ти си специален.

— Шегуваш ли се? Специален? Та аз не мога да се владея. Изгърмях като фойерверк. Леле! Обещавам ти повече контрол следващия път. Не съм велик любовник, не съм Казанова, това е сигурно, но все пак обикновено съм по-издръжлив от…

— Недей — каза Рия тихо. — Не принизявай преживяването ни по такъв начин. Не се преструвай, че това не беше най-естественото, най-възбуждащото… най-найското нещо, което някога ти се е случвало. Понеже беше. Беше!

— Но аз…

— Достатъчно дълго продължи. Просто достатъчно. Сега мълчи!

Затихнах.

Филигранът на облаците се бе разсеял. Небето бе кристално бистро. Луната се превърна в кристален лампион.

Изумителният ден на контрасти бе съдържал най-отвратителната грозота и ужас, но бе изпълнен също и с красота, която бе почти мъчителна по наситеността си. Злите таласъми от Йонтсдаун. И за да ги компенсира: Рия Рейнс. Сивата мрачнота на онзи нещастен град. За уравновесяване: това великолепно платно от луна и звезди, под които сега лежах заситен. Виденията за огън и смърт в основното училище. А на другата везна: споменът за целунатото от луната тяло на Рия, спускащо се на тревата като обещание за щастие. Без нея това щеше да е ден на невъобразима мъка и необлекчено отчаяние. Тук, на брега на това тъмно езеро, Рия ми се стори, поне за момента, въплъщение на всичко, което се бе наредило както трябва в плановете на божествения архитект за вселената, и ако можех да открия Бог там и сега, настоятелно щях да Го задърпам за ръба на робата и да Го ритам в глезените, и въобще да му досаждам невъобразимо, докато не се съгласи, че трябва да преправи онези огромни части от творението Си, които е прецакал при първия опит и по време на тази реконструкция да използва Рия Рейнс като венец на възможното, което би постигнал, ако вложи целия Си стремеж и умение в проекта.