Дин Кунц - Отвъдни очи

— О, та това не е ли Карл Слим? — отбеляза Джоъл, когато най-накрая ме забеляза. — О, не, чакай, извинявай. Само Слим, нали така? Слим Маккензи.

Закачаше се с мен и аз се усмихнах, а окултните еманации, които се надигаха от земята, изчезнаха бързо: смътни, съвсем смътни, край.

Реката от паричковци бе спряла да тече за момент и аз бях останал насаме с Джоъл. Казах:

— Как върви?

— Добре. Почти винаги е добре — отвърна той с топлия си и богат глас като на говорител от дълговълновите станции, които свиреха само класическа музика. — А при теб как е? Получаваш ли онова, което търсеше от лунапарка?

— Място за спане, три яденета на ден и приход, по-добър просто от джобни — да, добре се справям.

— А анонимност? — поинтересува се събеседникът ми.

— И нея намерих, предполагам.

— А убежище?

— Поне засега.

Както и преди, долавях в този странен мъж бащинско излъчване, способност и желание да осигури утеха, приятелство, напътствие. Но долавях също, както и преди, загнездена в него опасност — неопределима заплаха, и не можех да разбера как по отношение на мен може да съчетава и двата потенциала. Можеше да ми стане ментор или враг, едното или другото, но несъмнено не можеше да е и двете, но въпреки това усещах и двете съперничещи си възможности у Джоъл, така че не му се разкрих, както щях да сторя в противен случай.

— Какво ще кажеш за момичето? — попита той от мястото си на платформата.

— Кое момиче?

— Че има ли и друга?

— Да нямаш предвид… Рия Рейнс?

— Харесваш ли я?

— Естествено. Бива я.

— И само това ли?

— Че какво друго?

— Питай почти всеки друг по тази алея какво мисли за госпойца Рия Рейнс и ще ти възпява поне половин час лицето и тялото й — и още половин час ще лее сълзи за личността й, а след това ще я повъзпява още малко, но никога няма да се задоволи само с „Ми бива я“ и да не каже друго.

— Тя е мила.

— Ти си падаш по нея — заяви Джоъл, възлестите му челюсти мъчително се движеха, а жълтите му зъби тракаха един в друг, когато натъртваше на по-твърдите съгласни.

— О… не. Не. Не и аз — възразих.

— Глупости.

Свих рамене.

Оранжевото му око се втренчи в мен със сляп, но все пак пронизващ поглед, а другите две се врътнаха с подигравателно нетърпение и той отвърна:

— О, хайде-хайде, разбира се, че си. Падаш си по нея. Може и по-зле да е. Може да се влюбваш.

— Е, хайде сега, та тя е по-възрастна от мен! — казах с неудобство.

— Само няколко години.

— Но все пак е по-голяма.

— А по мерките на опита, ума и интелигентността ти си по-голям от реалната си възраст, поне колкото нея си. Спри да се дракаш с мен, Слим Маккензи. Падаш си по Рия. Признай го!

— Е, тя е много красива.

— А под това?

— А?

— Отдолу? — повтори се той.

— Питаш дали красотата й навлиза по-дълбоко от нивото на кожата ли?

— А така ли е? — поинтересува се Джоъл.

Изненадан от начина, по който успешно бе разгадал способностите ми, казах:

— Ами, на нея й харесва хората да я мислят за корава… но отвътре… е, забелязвам някои качества, които са привлекателни не по-малко от лицето й.

Джоъл кимна:

— Склонен съм да се съглася.

В дълбините на шатрата се появи група смеещи се паричковци.

Събеседникът ми се наведе напред в стола си, за да се възползва от последните секунди на уединението ни, и заговори по-бързо:

— Но знаеш ли… в нея се крие и тъга.

Замислих се за мрачното настроение, в което я оставих предишната вечер, за прилепналите към нея самота и отчаяние, които сякаш я влачеха надолу в някаква тъмна, лично нейна яма.

— Да, забелязал съм. Не знам откъде идва тази тъга или какво значи, но съм я забелязал.

— Ето ти нещо, над което да помислиш… — заключи уродът, но се поколеба.

— Какво?

Джоъл ме погледна с такава настоятелност, че почти бях готов да повярвам, че ми чете душата посредством негова собствена парапсихична способност. След това въздъхна и каза:

— Такава поразително прекрасна повърхност като нейната, а е красива и отвътре, за това се съгласихме… но дали е възможно да има други дълбини под онези, които можеш да съзреш?

Поклатих глава:

— Не мисля, че тя е измамница.

— О, всички сме такива, млади приятелю! Всички сме измамници. Някои от нас мамят целия свят, всеки един събрат в живота, който срещаме. Други мамят само избрани хора, съпруги и любовници или пък майки и бащи. А някои от нас мамят само себе си. Но никой не е напълно честен с всички през цялото време по всички въпроси. По дяволите, та нуждата да мамим е просто още едно проклятие, което нещастният ни род е принуден да влачи на гърба си.