Дин Кунц - Отвъдни очи

Тъй или иначе, паричковците си получаваха всичко, за което са се изръсили. В първия бокс седеше Четириръкия Джак, гол до кръста, разкривайки допълнителен чифт ръце — съсухрени и спаружени, но функциониращи — които растяха от хълбоците му, само на няколко инча под и малко по-назад от чифта му обикновени, здрави ръце. По-долните крайници бяха донякъде деформирани и очевидно слаби, но той държеше с тях вестник, докато използваше нормалните си ръце да държи студено питие и да похапва фъстъци. В следващия бокс стоеше Татуираната Лила, урод — дело на човешките ръце. След Лила идваше ред на Филипо — Момчето тюлен, г-н Шест (шест пръста на всеки крак, шест пръста на всяка ръка), Човека алигатор, Гумената Робърта, един албинос, наречен просто Призрак, и неколцина други, показвани за „образованието и забавлението на онези, които имат любознателен ум и здравословно любопитство относно загадките на живота“, както го бе обяснил глашатаят отвън.

Бавно се придвижвах от бокс към бокс, бях един от мълчаливите посетители. При всеки експонат спирах само колкото да определя дали това е или не е източникът на парапсихично привличане, което бях усетил да ме дърпа, докато стоях отвън на алеята.

Все още долавях това притегляне…

Навлязох в дълбините на Шоквил.

Следващата човешка странност паричковците приемаха много по-ласкаво от всички останали: г-ца Глория Ниймис, 750-паундовата жена, за която се предполагаше, че е най-дебелата дебела жена на света. Това бе твърдение, което според мен не подлежеше на съмнение — нито в частта си за размера, нито по въпроса за женствеността й, защото колкото и гаргантюанска да беше, при все това долавях в нея скромни маниери и чувствителност, които бяха много привлекателни. Глория седеше на специално изработено, устойчиво кресло. Ставането сигурно й беше трудно, а ходенето — почти невъзможно без подкрепа; ако съдим по издаваните от нея звуци, дори дишането представляваше изпитание. На стола седеше жена като планина, облечена в червено трико, с огромен корем, издигащ се накъм надвисналата над него лавица на гръд така огромна, че бе престанала да притежава каквато и да е разпознаваема анатомична цел. Ръцете й изглеждаха нереални, като комиксови картинки или пък преувеличени скулптури на бицепси, изработени от купчини разноцветна мас, и многобройните й брадички се спускаха толкова надолу по врата, че практически докосваха гръдната й кост. Облото като луна лице на Глория беше сепващо, невинно като лицето на Буда, но също и неочаквано красиво; в това подпухнало туловище, също като образ, наложен върху друга фотография, се долавяше изумителният и трогателен призрак на една слаба и разкошна г-ца Ниймис, каквато навярно е била навремето.

Господа паричковците харесваха Глория, понеже тя им даваше възможност да се закачат с приятелките и съпругите си — „Ако надебелееш толкова, бейби, по-добре ходи си търси собствено представление с уроди, понеже определено няма да останеш при мен!“, — като се преструваха, че се шегуват, но всъщност отправяха съвсем искрено послание. А съпругите и, приятелките, особено онези, към които бе насочено то — самите те малко по-пухкавки, — харесваха Глория, защото в присъствието й се чувстваха определено елегантни и стилни в сравнение с нея. По дяволите, та редом с нея дори Желето щеше да изглежда като някое от онези гладуващи азиатски дечица от рекламите на „CARE“ по списанията. А и почти на всички паричковци се нравеше това, че Глория общуваше с тях, което повечето уроди не правеха. Тя отговаряше на въпросите им и елегантно отхвърляше прекомерно наглите или твърде лични запитвания, без да притеснява нито себе си, нито идиотите, които ги задаваха.

Застанал при бокса на дебелата дама, останах с парапсихичното впечатление, че тя ще играе важна роля в живота ми, но знаех, че не Глория ме е привлякла към Шоквил. Страховитото и неустоимо излъчване продължаваше да ме тегли и аз се понесох към източника му, още по-навътре в шатрата на представлението.

Последният бокс, дванадесетият, бе зает от Джоъл Тък — човекът с ушите като кочани, устата като парна лопата и жълтите като жлъчка зъби; човекът с франкенщайновските вежди и с третото око, гигант и урод, и бизнесмен, и философ. Четеше си книга, без въобще да обръща внимание какво става около него и не забеляза и мен, — но бе застанал така, че паричковците да могат да надникнат в лицето му и да видят всеки зловещ детайл.

Това беше нещото, което ме привлече. В началото си помислих, че невероятното влечение, която долавях, идва от самия Джоъл Тък и вероятно до някаква степен това бе вярно, но не всичко бе предизвикано от него; част от привличането бликаше от самото място, от насипания с пръст под на бокса. Отвъд въжето и подпорите, които подчертаваха границите на отворената за посетители част, имаше около шест фута широко открито пространство, делящо тази демаркационна линия и ръба на дървената платформа, на която седеше Джоъл Тък. Погледът ми бе привлечен към тази прашна, покрита с дървени трици ивица и докато се взирах в нея, видях от земята да се вдига черна мараня, притеснителна вълна горещина, която нямаше нищо общо със задушливата августовска омара, прилепваща към всеки квадратен фут от алеята; това бе топлина, която можех да усетя само аз. Тя нямаше мирис, но беше като смрадлива пара, витаеща около торна купчина в някоя ферма. Наведе ме на мисли за смърт и за породената от разложение топла вълна, която се надига от разлагащо се тяло. Не можех да определя какво означава, макар че се запитах дали няма да изпитам именно такова нещо, ако мястото бе предназначено да стане таен гроб — може би дори моят собствен. И наистина, докато умувах върху тази странна възможност, започнах да се убеждавам все повече, че стоя на ръба на гроб, който ще бъде отворен в близко бъдеще и че там в най-тъмните часове на нощта ще бъде скрит кървав труп и…