Дин Кунц - Отвъдни очи

Другата очевидна теория беше, че са демони, които са се изкачили право от небесата с дадена им от Сатаната способност да замъгляват умовете на хората, тъй че погледнем ли ги, да ги виждаме досущ като нас. Вярвах в Бог (или поне така си казвах) и моята връзка с Него понякога ставаше толкова силно противоречива (поне от моя страна), че не ми бе трудно да повярвам, дето е допуснал съществуването на място, гнусно като Ада. Родителите ми бяха лутерани. Почти всяка неделя ме водеха на църква заедно със Сара и Джени и понякога исках да стъпя на пейката си и да извикам на свещеника:

— Ако Господ е добър, тогава защо допуска хората да умират? Защо е пратил рак на милата г-жа Хърли, която живее в съседната ферма? Ако Той е толкоз добър, тогава защо остави сина на Томпсънови да загине в Корея?

Макар че вярата малко по малко се пропиваше в мен, не ми пречеше да боравя с логиката и никога не съм успявал да се примиря с противоречията на доктрината за безконечната милост на Бога и жестокостта на Космоса, който Той е създал за нас. Следователно Адът и вечното страдание, и демоните не бяха просто съмнителни; те изглеждаха практически жизненоважен детайл от дизайна на вселена, построена от божествен архитект, тъй перверзен на вид, както Този, който бе чертал плановете за нашата.

Но при все вярата в Ада и демоните не успявах да повярвам, че таласъмите могат да бъдат обяснени чрез приложението на тази митология. Ако се бяха измъкнали от Ада, тогава щеше да има нещо… е, нещо космическо в тях — сериозно усещане за намеса на божествени сили, за всесилно знание и цел в тяхното поведение и дейности, но не долавях нищо такова в злостните парапсихични шумове, които излъчваха те. Нещо повече, лейтенантите на Луцифер би трябвало да притежават неограничена сила, а тези таласъми всъщност бяха в много отношения по-слаби от мен самия и не притежаваха никой от екстрасензорните ми дарове или прозрения. Оказваше се твърде лесно да се отървеш от тях, което е неприсъщо за демон. Пратениците на Сатаната не биха паднали ни от брадвата на простосмъртен, ни от нож или пушка.

Ако таласъмите изглеждаха повече като кучета и по-малко като свине, щях да съм наполовина готов да повярвам, че става дума за върколаци — въпреки факта, че те си търсеха жертви по-често посред бял ден, а не само когато луната е пълна. Също като върколака от легендите те явно можеха да сменят формата си, имитирайки човеци с неочаквано умение, но когато се налага, бяха способни да се прехвърлят към истинския си страховит вид, както стана в павилиона на „Блъскащите колички“. Ако ли пък се хранеха с кръв в буквалния смисъл, щях да се задоволя с вампирската легенда, даже да си сменя името на д-р Ван Хелзинг и щях (още отдавна, и то с удоволствие) да започна да остря цяла гора от дървени прътове. Но и двете версии не прилягаха на реалността, макар да бях сигурен, че от стотици години насам и други хора с подобни на моите умения са забелязвали тези таласъми и именно от срещите с тях са произлезли първите легенди за човешките метаморфози в прилепови криле и вълчи ужас. Съвсем истински е Влад Набивача на кол — реален трансилвански монарх, чиито кръвожадни интереси в областта на пищните масови екзекуции са вдъхновили създаването на измисления герой Дракула; и най-вероятно той е бил таласъм, понеже Влад е описван как буквално процъфтявал от човешкото страдание, а това е основна черта на всички таласъми, които съм имал нещастието да наблюдавам.

Тъй че този следобед в жълтия кадилак, на връщане от Йонтсдаун, си задавах познати въпроси и напъвах ума си в търсене на прозрение по въпроса, но си останах напълно непросветен. Щях да си спестя положените усилия само ако бях успял да надзърна едва няколко дни напред в бъдещето, защото бях на косъм да науча истината за таласъмите. Все още нямах представа какви разкрития ми предстоят, но щях да науча истината в предпоследната нощ от престоя на лунапарка в Йонтсдаун. А когато най-сетне узнаех произхода и мотивацията на омразните таласъми, те щяха да ми се сторят напълно разумни — да придобият незабавно ужасяващ смисъл! — и щях да копнея с мъка, равна на тази на Адам, когато вратите на райската градина се затворили зад него, никога да не съм научавал нищичко по въпроса. Но точно сега се преструвах, че спя с отворена уста, и оставях тялото си да се полюшва свободно с такт ускоряването и полюшването на колата, а междувременно се насилвах да търся познание, копнеех за обяснения.