Дин Кунц - Отвъдни очи

Понеже Желето отново бе на задната седалка и защото Люк старателно внимаваше как кара (вероятно се боеше, че и най-дребното нарушение на йонтсдаунските закони за движението може да накара някой от хората на Келско да ни се нахвърли с особена жестокост), те и двамата не бяха забелязали странния припадък, който за минута ме бе оставил лишен от дар слово и безпомощно вкочанен, досущ лишен от лекарства епилептик. Благодарих се, че няма нужда да си измислям обяснение, понеже не си вярвах да заговоря, без да издам вътрешния си смут.

Бях обзет от жалост към човешките обитатели на това забранено от Бога място. В историята на града вече бе гравиран един училищен пожар, на същото място предстоеше много по-ужасен и с лекота си представях кого ще видя, ако отида в пожарната — таласъми. Сетих се за заглавието, което бях зърнал и местния вестник: „БОТУЛИЗЪМ УБИВА ЧЕТИРИМА НА ЦЪРКОВЕН ПИКНИК“, и осъзнах какво ще открия, ако навестя и свещеника на опелото — демоничен звяр с бяла якичка, раздаващ благословии и симпатия — също както бе раздал и смъртоносния бактериален токсин в картофената салата и бобената яхния, докато се кокори предоволно в изумителната си маскировка. Кой знае каква ли тълпа таласъми се бе събрала пред основното училище в онзи ден, в мига, когато бяха гръмнали алармите, зяпнали зловещата катастрофа с престорен ужас, привидно тъгувайки, докато потайно се хранят с човешката агония така, както ние бихме отишли да хапнем в „Макдоналдс“ всеки детски писък за тях — хапка сочен „Биг Мак“, всеки ярък проблясък болка — хрупкаво пържено картофче. Надянали костюмите на градските големци, сипещи клетви колко шокирани и смазани от загубата са, таласъмите щяха да се промъкват в градската морга и алчно да следят бащите, които колебливо влизат да идентифицират зловещите, овъглени останки на любимите си дечица. В ролята на поразени от мъка приятели и съседи щяха да влизат в домовете на измъчените родители, като предлагат морална подкрепа и утеха, но тайно се опиват от сладкия парапсихичен пудинг на отчаяние и нещастие, точно както — месеци по-късно — сега се бяха залепили за семействата на отровените по време на църковния пикник. Без значение на уважението и възхищението — или липсата на такива, — с които бе удостоен покойникът, погребенията в Йонтсдаун несъмнено не страдаха от липса на посетители. Тук беше змийска яма, пълна с таласъми, и те щяха да изпълзят да похапнат, все едно какъв банкет от страдания им е сервиран. А ако съдбата не произвежда достатъчно жертви, за да удовлетвори вкуса им, те могат да влязат в кухнята и сами — да подпалят училище, да организират голяма автомобилна катастрофа, внимателно да планират смъртоносен индустриален инцидент в стоманолеярната или локомотивното депо…

Най-ужасяващият аспект на онова, което бях открил в Йонтсдаун, беше не просто стряскащото съсредоточаване на таласъми тук, а тяхното досега незабелязвано желание и способност да се организират и да взимат контрол над човешките институции. До този момент бях смятал таласъмите за самотни хищници, които се внедряват в обществото и повече или по-малко подбират жертвите си наслуки и под напора на момента. Но те бяха поели юздите на властта в Йонтсдаун и с ужасяваща целеустременост бяха трансформирали целия град и околностите му в частен ловен резерват.

При това те се и развъждаха тук, в пенсилванските планини, в тази въгледобивна дупка, където светът рядко си даваше труда да хвърли поглед.

Въдеха се.

Исусе!

Чудех се колко ли още гнезда на тези вампири съществуват в други тъмни кътчета на света. А те наистина бяха специфичен вид вампири, защото усещах, че получават основната си прехрана не от самата кръв, а от сияйните аури на болка, мъка и страх, които създаваха човешките същества в миг на отчаяние. Разликата не беше голяма. За кравите, предназначени за ножа на колача, няма особено значение кои части на анатомията им са най-ценени на масата за вечеря.

Излязохме от града със значително по-малко разговори, отколкото по времето на пътуването ни натам. Желето и Люк се притесняваха от засадата на хората на Келско, а аз все още бях загубил ума и дума от онова, което видях, и от черното бъдеще пред децата в йонтсдаунското основно училище.

Прекосихме границите на града.

Подминахме групата черни, изкривени дъбове, огънати от дървесните гъби.

Никой не ни спря.

Никой не се опита да ни избута от пътя.

— Скоро — предупреди Желето.