Дин Кунц - Отвъдни очи

За разлика от началник Келско кметът Спекторски не пренебрегна двама ни с Люк. Дори ни подаде ръка.

Ръкувах се с него.

Докоснах го и някак си успях да запазя самообладание, което не беше лесно, понеже да го пипна се оказа по-лошо, отколкото да пипам четирите таласъма, които бях убил през последните четири месеца. Докосването до него отговаряше точно на представата ми какво ще се получи, ако човек застане лице в лице със Сатаната и му се наложи да се ръкува с него ; все едно от него бликаше водопад от жлъч и зло, лееше се в мен през образуваната от сплетените ни длани точка на контакт, заразяваше ме и ме разболяваше; светкавица от несравнима омраза и огнен гняв избухна откъм кмета, блъвна през мен и ми ускори пулса до най-малкото сто и петдесет удара.

— Радвам съ да въ видя — рече Спекторски с широка усмивка. — Радвам съ! Винаги очакваме с нетърпение пристигането на лунапарка!

Таласъмското представление на домакина ни се равняваше във всяка подробност с превъзходната преструвка на човек, изиграна от началник Лайсъл Келско, и — също като него — това същество бе особено отвратителен представител на вида си, кривозъб и съсухрен, покрит с брадавици и язви и почти спаружен от преминаването на неизброимите години. В бляскавите му червени очи цветът идваше сякаш от океаните от човешка кръв, проливането на която бе предизвикало самото то, и от непроучените дълбини на нагорещената до червено човешка агония, която то самото бе навлякло на измъчената ни раса.

Желето и Люк се чувстваха малко по-добре след срещата ни с кмета Спекторски, понеже той се държа, както казаха, по същия начин както винаги.

Но на мен ми беше станало по-зле.

Желето се оказа прав, когато твърдеше, че тук се мъти нещо голямо.

Дълбок, неразтопим студ се бе разпрострял из цялото ми тяло. В костите ми се втвърдяваше лед.

О, да, нещо се мътеше.

Мътеше се с пълна пара.

Бог да ни е на помощ!

Градската община и съдебната палата на Йонтсдаун се намираха от двете страни на една и съща улица. В съседните на съдебната зала кабинети въртяха бизнеса си разнообразни градски чиновници. В един от тези делови апартаменти ни очакваше председателката на градския съвет — Мари Ваналето.

Тя също беше таласъм.

Желето се държеше с нея по-различно, отколкото с Келско и Спекторски, но не понеже усещаше, че тя е таласъм и заради това нещо повече — или по-малко — от човек, а понеже Ваналето беше жена, и то привлекателна. На вид беше към четиридесетте, слаба брюнетка с големи очи и чувствена уста, а когато Желето заизлива чара си, тя реагира чудесно — изчерви се, флиртуваше, кикотеше се, попиваше комплиментите, с които я обсипваше уредникът ни — и той взе да се държи все едно е съвсем искрен. Явно смяташе, че й прави страхотно впечатление, но аз виждах, че председателката на съвета изнася много по-добро представление от нашия уредник. Вътре в хитрата си човешка маскировка таласъмката — макар и не толкова древна и спаружена като Келско и Спекторски — не копнееше за нищо по-силно, отколкото да убие Желето, да убие всички нас. Поне доколкото можех да кажа, точно това иска всеки един таласъм — удоволствието да изколи множество човешки същества едно след друго, макар и не в дивашка касапница, не в цялостна продължителна кървава баня; таласъмите искаха да разпределят смъртта, да ни убиват един по един, за да могат да вкусват кръвта и мъката ни. Мари Ваналето изпитваше същата садистична нужда и докато наблюдавах как Желето я държи за ръка и я потупва по рамото, и като цяло се държи мило с нея, се нуждаех от всяка капчица самообладание, с която разполагах, за да не го издърпам настрани с вик: „Бягай!“

У Мари Ваналето имаше и още един фактор, различен от таласъмския й произход, който караше кожата ми да настръхва. Никога досега не се бях сблъсквал с подобно явление и не си го бях представял дори и в най-ужасните си кошмари. През прозрачната човешка глазура виждах не един таласъм, а четири: създанието в цял ръст, с което бях привикнал, и три малки твари със затворени очи и полуоформени черти. Трите явно съществуваха вътре в големия таласъм, който се преструваше, че е Мари Ваналето — по-точно в корема й, — и се бяха свили неподвижно в разпознаваеми ембрионални пози. Страховитата, зловеща, богохулна чудовищна твар беше бременна .

Никога не ми беше хрумвало, че таласъмите могат да се развъждат. Достатъчно труден за преглъщане бе самият факт, че съществуват. Немислима бе перспективата за поколения от все още неродени таласъми, на които им е писано да яздят нас, човешкото си стадо. Вместо това ги смятах за излезли от Ада или слезли от някакъв друг свят, а броят им на земята — за ограничен от количеството, в което бяха дошли първоначално; в ума ми това бяха най-загадъчните и съвършени (макар и зловещи) концепции.