Дин Кунц - Отвъдни очи

Желето сигурно също беше видял заглавието, защото отбеляза:

— Това нещастно, съсипано градче се нуждае от лунапарка дори повече от обичайното!

Подминахме още две пресечки, спряхме на паркинга зад общината, близо до няколко черно-бели патрулни коли, и слязохме от кадилака. Четириетажната купчина варовик и гранит, която приютяваше едновременно и градската управа, и полицейския участък, беше най-средновековната от всички сгради. Тесните й, дълбоко хлътнали прозорчета стояха преградени с железни решетки. Плоският й покрив бе обкръжен от ниска стена, която повече от всичко зърнато досега приличаше на укрепления на замък, с все разположените на равни разстояния амбразури и квадратни изрязани зъбци — които пък представляваха високи сегменти от каменни издатъци, редуващи се с отворените амбразури — и бяха нашарени с прикрития за стрелци и бойници, на всичкото отгоре увенчани и със заострени каменни зъбци.

Йонтсдаунската община не беше просто архитектурно отблъскваща; в тази постройка имаше освен това и усещане за зловреден живот . Изпитвах изнервящото усещане, че този агломерат от камъни, хоросан и стомана по някакъв начин се е сдобил със съзнание, така че ни гледа как слизаме от колата и че да влезем вътре би било все едно сляпо да минем между зъбите и да се пъхнем в гърлото на дракона.

Не знаех дали това мрачно впечатление е парапсихично по природа или пък въображението ми галопира твърде свободно; понякога не е лесно да установиш какъв е случаят. Вероятно изпитвах пристъп на параноя. Може би съзирах опасност, болка и смърт там, където не съществуват в действителност. Прихванала ме беше параноята. Признавам го. Но и вие бихте станали параноици, ако можехте да видите това, което виждам и аз, нечовешките твари, които крачат маскирани измежду нас…

— Слим? — стресна ме Желето. — Какво ти става?

— Ами… нищо.

— Струваш ми се нещо пребледнял.

— Добре съм.

— Те няма да ни скочат тук.

— Не се притеснявам за това — отвърнах.

— Казах ти… никога не са ни създавали неприятности в града.

— Знам. Не се притеснявам от боя. Не се безпокой за мен. Никога през живота си не съм бягал от битка и съм сигурен, че няма да побягна и от тази.

Намръщен, Желето заяви:

— Не съм си го и помислял!

— Да идем да се видим с Келско — казах.

Влязохме в сградата от задния вход, понеже, тръгнал да подкупва местните, човек не прекрачва през предната врата, нито пък се представя на рецепционистката и не й съобщава причината за посещението си. Желето влезе първи, Люк вървеше плътно зад него, а аз минах последен, като задържах вратата и спрях за момент да погледна към жълтия кадилак, най-яркото нещо в този мрачен град. Всъщност беше твърде ярък, за да ме радва. Мислех си за шарените пеперуди, които със замайващата си красота привличат хищни птици и биват погълнати с трескаво трептене на пъстроцветните си криле; кадито внезапно ми се стори като символ на нашата наивност, безпомощност и уязвимост.

Задната врата се отваряше към сервизен коридор и отдясно имаше стъпала, които водеха нагоре. Желето тръгна по тях и ние го последвахме.

Бяха минали две минути след дванайсет и ние имахме насрочена среща с началник Лайсъл Келско за обедния час, макар и не за обяд сам по себе си, понеже бяхме лунапарковци и повечето обикновени хора предпочитат да не делят залъка си с такива като нас. Особено обикновените хора, чиито джобове са старателно подплатени с подкупи.

Затворът и самият полицейски участък се намираха на долния етаж на крилото, но кабинетът на Келско беше отделна губерния. Изкачихме шест реда бетонни стъпала, минахме през пожарната врата, влязохме във фоайето на третия етаж и така и не срещнахме никого. Коридорът бе покрит с тъмнозелени винилови плочки, докарани до идеален блясък, а въздухът ухаеше на леко неприятен дезинфектант. Три врати по-навътре, броено от задното стълбище, стигнахме до личния кабинет на началника на полицията. Горната половина на вратата беше от прозрачно стъкло с гравирани в черно неговото име и длъжност и тя бе отворена. Влязохме вътре.

Дланите ми бяха влажни.

Сърцето ми препускаше.

Не знаех защо .

Въпреки всичко, казано от Желето, аз се притеснявах от засада, но не това ме плашеше в момента.

Имаше нещо друго. Нещо… което ми убягваше…

Във вътрешния кабинет не светеха лампи и имаше само един преграден прозорец до охладителя за вода. Тъй като синьото доскоро небе бе почти изцяло отстъпило пред зловещата армада от тъмни облаци и тъй като слитъците на венецианските щори бяха завъртени само наполовина между вертикала и хоризонтала, сумрачната светлина едва стигаше да разкрие металните картотечни шкафове, работна маса, на която имаше котлонче и кафеник, празна закачалка, огромна стенна карта на окръга и три дървени стола с облегнати на стената гърбове. Бюрото на секретарката бе мрачна черупка — чиста и спретната, но в момента необитаема.